ВеБ:лог

Почти всеки път като си идем в България ми се случва да си поговоря с някого за предимствата и недостатъците на колите с автоматични скорости. Тук в Щатите човек има избор да си купи кола с ръчни скорости, но само ако е настойчив и търси и пита – “стандартно” колите идват с автоматични скоростни кутии (макар да викат “standard” на колите с ръчни скорости). А и освен това не всички комбинации са възможни – например при доста от средните джипове (Jeep Liberty, Ford Escape) е невъзможно да се купи модел с 6-цилиндров двигател и ръчни скорости. По-малките модели леки коли си идват с ръчна трансмисия, но при тях е по-неизгодно да се сложи автоматична. Иначе вече доста модели предлагат смесена скоростна кутия, но не е същото като колата да е със стандартна ръчна трансмисия.

Основното предимство на ръчната смяна на скоростите е че човек наистина може да се почувства шофьор. По-зает е с пътната обстановка, защото постоянно трябва да внимава. Удоволствието от шофирането е по-голямо . На мен засега ми се случва да карам кола с ръчни скорости само като си идем в България и гледам да използвам колкото мога. Прави ми кеф да си превключвам скорости (даже и понякога без нужда – само за усещането). Контролът върху колата е малко по-голям, особено когато човек знае какво прави. А и при по-малки двигатели (под 2 литра) и особено когато се кара на газ, а не на бензин, превключването е необходимо, даже и на баира на Траянови врата .

Когато колата е с автоматични скорости, актът на шофиране се превръща от удоволствие във всекидневие. Няма да си кривя душата като кажа че е много по-удобно. Едната ти ръка е почти винаги свободна – я за чаша с кафе, я за нещо друго. При нас по предградията е пълно със стопове по малките улички, на които трябва да се спира! Пробвал съм с ръчни скорости (едно време имахме един миниван със стандартна трансмисия) и е много неудобно. Има и още нещо – всички светофари, които съм видял в Щатите, са изчислени за коли с автоматични скорости. Стъпката “червено+жълто” е прескочена – светофарът превключва от червено директно на зелено, без да има време за подготовка и включване на първа скорост. Автоматикът също предоставя контрол върху колата – не точно като при ръчните скорости, но като се научи човек и посвикне малко, може да направи доста от същите неща при нужда. И още една голяма причина за доминирането на автоматиците в Америка – трафик! При нас го няма, вярно е, но съм взимал 10 мили (16 километра) за два часа и половина с ръчни скорости и мога да ви уверя, че изобщо не е приятно усещане. Кракът ми се измори от постоянното натискане на съединителя… Хайде, на мен подобни изпълнения да ми се случат няколко пъти в годината, ама какво да кажат хората, които всеки ден са по два часа в колата. То като видях на какво вече прилича трафикът и в София, и в Пловдив, смятам че скоро бройката на колите с автоматични скорости също ще се увеличи – като видят хората, че е удобно. Поредна причина – по-лесно е да се научиш да караш на подобна кола. Това ми беше страхът като се учех да карам – ах, този съединител, дали няма да ми направи номер, та учебният Москвич да угасне точно по средата на колелото на панаира. Този проблем го няма при автоматиците – газ, спирачка и това си е то.

И двете ни коли в момента са автоматици. Някой ден може би ще си взема някоя по-малка и по-спортна кола с ръчни скорости. Но само заради носталгията! Иначе за всеки ден е най-удобно човек да кара автоматик.

Когато преди няколко години за пръв път прочетох за ADHD (Attention-deficit/hyperactivity disorder) и за това как това е болестно състояние, си помислих, че поредната фармацевтична фирма желае да печели на нищо неподозиращия ни гръб с лекарства, които трябва да се взимат по едно на ден и крайният резултат от действието им не е физически, т.е. не е много очевиден. Ама явно не е съвсем така. ADHD се дефинира като болестно състояние, главно при деца – липса на внимание или съсредоточаване или постоянно желание за вършене на различни дейности. Децата не могат да се фокусират на една дейност (пример – учене на уроци) и в резултат на това развитието им страда.

Защо се сетих за това… Не че го виждам около себе си . Но хващам себе си от време на време да върша разни неща. Колко източника на информация има около нас в днешния свят? Постоянно и неотменимо? И колко пъти си мислим “Абе само да погледна тази или онази уеб поща да вид
я кой се е сетил за мен” и оп – минали 15 минути в ровене. За колко от нас първото нещо, което бихме направили при връщането си в къщи след 8 часа в офиса пред монитора, е да пуснем домашния компютър, за да видим какво се е случило в света за 20-те минути, в които сме се прибирали от работа и сме били офлайн? Интернет прави живота ни много по-лесен и удобен, ама ако сме се пристрастили като наркомани към това, не е добро. Уж е хубаво нещо, ама колко пъти избираме да прекараме топъл слънчев ден затворени в някоя стая (с компютър пред нас) вместо да сме навън? Аз гледам да отделям поне по една вечер на седмица, в която изобщо да не седна пред домашния компютър. Мисля че имам достатъчно други шансове да го правя. Вече не е като едно време… Спомням си през 1995-а се бях заинтересувал от някакъв конкурс за студентски проект, обявен от Texas Instruments. Условията за конкурса – само на тяхния уеб-сайт. Интернет йок… Бях чувал, че в Пловдивския Университет имало някаква заличка с няколко компютъра, вързани чрез модем, та отидох да я търся. Чинно си изчаках реда към 2 часа за удоволствието да се поровя 15 мину
ти и да се опитам да намеря информация. Накрая бях малко изнервен от глупостите на човека, когото изчаквах – беше ми писнало. Сега е много по-лесно да се намери каквото и да е. И broadband интернетът навлиза в повече и повече къщи. Но не бих искал никога да забравям, че има и реален свят около нас, който заслужава доста по-голяма част от вниманието ни.

(продължение)

Слязохме от самолета на JFK. Първото ни влизане в Щатите мина без никакви проблеми, защото имах документи за осигурена стипендия от университета. А и тогава нещата генерално ставаха доста по-лесно от сега. Взехме си трите багажа (куфар, голям сак тип “Илиенци” и една раница) и почнахме да се оглеждаме. През 1998-а билетите за вътрешни самолетни полети бяха много по-скъпи от сега, особено с резервации от България (като питах в бюрото в Пловдив ми дадоха цени на човек $300 за София-Ню Йорк и $400 за Ню Йорк-Бъфало) и естествено нямаше как да летим. Бях се поразровил в Интернет за други методи на транспорт – влак или автобус, и се спрях на влака. Но трябваше да стигнем от летището до Penn Station в Манхатън. Наредихме се на една опашка пред Ground Transportation. Като ни дойде редът, се опитах да обясня на дамата зад гишето докъде искаме да идем.
Имах малко проблеми да я разбирам какво говори, че още не бях свикнал с американския изговор . Тя ни каза, че ще ни викнат, като дойде автобусчето, което минава и през гарата. Бре едно автобусче, бре второ… Седим примерно и чакаме да чуем нещо си по уредбата. Те постоянно говореха нещо, ама нали не си чувам името. След около 2 часа и към 50 автобусчета отидох да питам пак – “Извинете, а за гарата??” “Абе момче, аз откога го обявявам това, ама никой не идва!!” То хубаво, ама като не съм разбрал . Разгеле, натовариха ни на един ван след десетина минути и бяхме на път. Времето не ни притесняваше, че без друго имахме доста часове за убиване. Изобщо не помня откъде ни прекараха – май през Queens Midtown Tunnel, но бяхме много заети да зяпаме наоколо. Д0 нас беше седнал един човек, който ни заговори – оказа се, че е от Австралия, но не му беше за първи път идването в Ню Йорк, та взе да ни показва разни неща наоколо. Ванът спря на няколко места из Midtown Manhattan и накрая ни разтовари точно пред Madison Square Garden – гарата е под залата. Видяхме доста зор да си примъкнем багажа до самата гара, че нямаше колички, а трябваше да слизаме и под земята. Купихме си билети, чекирахме си багажите (и на влака системата е такава) и решихме да се поразходим малко из Манхатън. Малко гледахме като изтребители – ама все пак не бяхме виждали Ню Йорк преди. Имахме малко ръчен багаж, който мъкнехме с нас. Беше голяма жега. Като наближи времето за влака, слязохме на гарата и трябваше пак да почна да се ослушвам да чуя на кой коловоз ще трябва да слезем (още едно ниво по-надолу). Добре ама репродукторната система беше много зле с качеството, обявителката имаше акцент от Бронкс, а аз бях като пищисан и пак не можех да разбера много неща. Но можах да чуя “Баффалоу на коловоз 12″. Ура! Слязохме и се настанихме във вагона. Няма купета – само седалки като в електричката за Карлово. Но поне облегалката се сваляше и беше удобно да се дреме. Когато влакът потегли, единият от служителите мина през всички седалки да пита кой закъде пътува и записваше крайната дестинация по на едно листче, което поставяше на багажната лавица над всяка седалка – влакът беше нощен и се очакваше доста хора да дремят, та за да не си пропуснат гарата, трябваше да се знае кой закъде е. Ние бяхме доста изморени от презокеанския полет, Ню Йорк и всичките ни вълнения и проблеми и задрямахме доста бързо. Ама имахме голям проблем пак – кой да знае, че климатикът във влака ще е надут толкова яко… Ние си бяхме свикнали от България, че като е лято, във влака ще е ЖЕГА и се бяхме пуснали по къси панталонки. И като ни хвана един студ – леле-мале. Всичкият багаж – чекиран! Имахме в ръчния багаж една резервна фанелка, с която се опитахме да се завием и двамата. Почти успяхме . Пътуването през Олбъни ни отне към 7 часа и в около 4 часа сутринта благополучно цъфнахме на жп гарата в Buffalo.

Бях се разбрал с професора, с когото щях да работя в университета, да дойде да ни вземе от гарата. Ама това щеше да стане в 8:00. Та търкахме седалките в чакалнята (още по-уморени) докато човекът не дойде да ни вземе. Заведе ни на закуска да ядем едни палачинки и ни настани в един мотел до кампуса на университета, като ни каза, че е платил стаята за три дена и за това време трябва да си намерим квартира!! Нас вече хептен ни нямаше, та само намерихме сили да се изкъпем и да се бухнем в леглата.

Welcome to America.

В самото начало след като пристигнахме в Щатите, не знаехме откъде да търсим и да си купуваме българско сирене. Да, има го по големите “international” супермаркети, ама с цена над $8 на паунд (454 грама)… Тези пък да не са луди?? Ама българското бяло сирене явно е по-хубаво, защото съм виждал гръцко (май произвеждано тук) на много по-ниска цена. Един приятел уж ни каза за някакъв италиански магазин, където имали и българско сирене, но така и не го намерихме. По големите градове се намират български магазини с тази благинка, но при нас нямаше нищо подобно. Разчитахме на редките си пътувания до Чикаго и евентуалните си посещения на българския магазин (който всъщност е арабски), за да се снабдим със сирене. Изобщо – трудна работа…

Но от няколко години всичко се промени за добро. Не, не са отворили български магазин при нас. Просто един български студент взе да внася сирене от България и да го продава онлайн. Супер удобно е, защото ти доставят една тенекия в къщи с UPS и не трябва да ходиш да обикаляш по магазини. Цената му изобщо не е зле. Преди няколко дни Бо поръча за пореден път и пратката пристигна днес. Облизах си пръстите – сиренето е супер! Сайтът е доста известен, но който се интересува, може да провери тук. Мисля, че засега доставят само в USA.

Та вече и това не ни липсва. Не че ще се оплача ако е вярно противното, но е хубаво от време на време човек да си спомня и вкуса на българското бяло саламурено сирене.

Днес през деня Дончо ми се обади по чата да ми каже, че не могат да се оставят коментари в блога. Веднага разбрах какво съм направил – бях счупил PHP файла. Опитвах се да прибавя връзки към GVisit – tool който отбелязва откъде идват посетителите на блога. На мен ми е любопитно . Услугата е безплатна и показва местоположението на последните 20 посетителя. Та те дават един ред Javascript, който трябва да се прибави към всяка страница в сайта, която искате да отбелязва посетителя. Та сутринта преди да тръгна за работа просто копирах този ред в PHP файла, обслужващ постването на коментари, но не на правилното място. И после не го тествах – бързах да тръгна. Файъруолът в офиса не ми позволява да сменям файлове по сайта оттук, така че трябваше да чакам до вечерта. Но вече го оправих (и даже го тествах).

И докато съм още на WordPress вълна – бях забелязал един доста неприятен бъг в темата ми. Показва се само при IE – когато почнете да пишете в полето за коментар, то се разтягаше и дясната му граница излизаше извън полето на страницата, така че потребителят не може да види около десетина символа на края на всеки ред. Поразрових се малко из форумите на WP и открих, че тази мизерия идва от един ред в style.css:


#commentform textarea { width: 100%; }


Решението във форума беше да заменим този ред с друг, който е предхождан от *html, и в този случай ще се изпълни само ако браузърът е IE, като зададем фиксирана ширина (в пиксели) на полето за коментар. Не обичам абсолютни стойности и реших да задам пак процентна стойност, но по-малка от 100. След някой и друг експеримент установих, че магическото число е 65%. Работи с повечето нормални ширини на прозореца на браузъра. Е, ако самият прозорец е много тясен, полето за коментар е пак по-широко, но това е по-малко вероятен сценарий (въпреки че ми се искаше всички браузъри да интерпретират този CSS ред правилно ). Така че ако това се случва и с вашата тема, прибавете следния ред в style.css:


*html #commentform textarea { width: 65%; }


От миналата седмица и двете деца почнаха да носят в къщи едни покани. Училището организираше Open House тази вечер. Общо взето това е мероприятие, което позволява на родителите да идат да разгледат училището на децата си, да се запознаят отблизо с повече учители и въобще да почувстват атмосферата. Бо реши да остане с децата в къщи вместо да търсим бейбиситър (а майка ми работа до късно вечерта през седмицата), а аз бях представляващият родител. Та след работа си оставих колата в къщи и отидох в училището.

Първо се събрахме всички във физкултурния салон, където новата директорка направи кратка презентация на целите си за тази година. Направи ми впечатление когато каза, че мястото й е в класните стаи – да гледа как върви учебният процес и да участва в него, а не само да е някаква овластена администраторка. После ни представи всички учители по име, един по един. Училището е от детска градина до пети клас. Има по двама-трима уч
ители на випуск, а има и доста учители по специални предмети – четене, математика, физическо, рисуване, музика. Председателката на родителско-учителския комитет също поговори малко за целите на тяхната организация и ни разпуснаха оттам – почваха отделни сесии по класните стаи. Аз отидох първо в стаята на Ник, че не знам все още какво се учи в първи клас. Миналата година ходих на същото нещо, но само за детската градина. Учителката му е доста млада, но напълно сериозна. Каза, че целта й за четенето ще е почти всички деца от класа й да прочетат над 100 книги за тази учебна година, така че бая ще трябва да се занимаваме с Ник. Разказа ни ежедневието в класната стая и така и не усетих кога се изнизаха към 40 минути. Беше предвидена и втора сесия след кратко междучасие, че родители с по две деца в училището (такива като мен) да могат да посетят по две класни стаи. Отидох при Мистър Мастърс (учителят на Виктор) да чуя дали ще каже нещо различно от миналата година. На втората му сесия бяхме само трима родители (болшинството май бяха минали с първата вълна), но той пак си направи презентацията като миналата година. Сега вече съм малко по-наясно какво да очаквам от децата тази година. Прибрах се по тъмно, но доволен. Предстоят ни още около 9 месеца до края на учебната година.

Днес се обадих на баща ми по телефона, че не се бяхме чували от няколко седмици. Поговорихме си за обикновените неща както винаги. И почти на края на разговора той ми спомена, че се бил качил на Мусала в началото на септември. Аз живо се заинтересувах за преживяванията му, че едно време в България много ходехме по балканите. Мусала ми беше първият изкачен висок връх. Та баща ми каза, че най-новата хижа Мусала е взела да се разпада – явно не са изчислили нещо при проектирането й. Ние сме се качвали за последно през 1997-а и я помня още на етап груб строеж, на бетон. Вече имала покрив, но взел лека-полека да се разковава. Горе на върха били възстановили изгорялата космическа станция. Но това, което ми направи най-силно впечатление, беше бройката на хората, с които баща ми се разминал по пътя от хижата до върха (който е към час и половина, доколкото помня) – каза ми, че може би се е разминал с около 200 човека! Това почва да се приближава до състоянието на туризма по Живково време. И тогава обикаляха много хора по планините. Баща ми ми каза, че същия уикенд една негова колежка била ходила на връх Вихрен в Пирин и там била същата манифестация – даже нямало място за всичко хора на върха! Това ме радва, но същевременно ме и натъжава. Радва ме, защото е добре да има хора в планината. Беше малко тъжно през 1991-а година когато направихме един петдневен преход през Рила с Чефо и Влади Гачев (за това ще пиша някой ден в Спомени) и за всичките тези дни видяхме към 6 човека туристи. Но според баща ми тълпите са главно по добре известните и лесни маршрути, особено ако са някои от 100-те национални туристически обекта и хората търсят и печат. Май почти никой не бил продължил от Мусала за х. Грънчар – ама това са още към 5 часа по билото с доста качвания и слизания, а и Грънчар е по средата на планината и оттам трябва да се слиза към Якоруда, което си е още един дневен преход… Тъжно ми е, защото когато има манифестации, и то от всякакви хора, не само от истински туристи, ходенето по планините почва да губи от очарованието си. Виждал съм хилядите дъновисти по Седемте Рилски езера и въобще не ми беше приятно да съм близо до такова стълпотворение на хора. Но няма нищо идеално на тази земя. Ще вземем да се пробваме догодина да походим малко по американските балкани – тук понеже площта е много по-голяма, туристите са обикновено по-нарядко! Но ще трябва да почета за мечките, че тук това е проблем…

Някой да е ходил това лято по българските планини? Имаше ли много туристи по пътеките?

Днес празнувахме рождения ден на Виктор. Той е роден на пети, но изчакахме с празненството до днес, че да го комбинираме с рождения ден на дъщерята на най-добрата приятелка на Бо. Тя беше поканила и едни нейни познати българи от Питсбърг. Май пак малко прекалихме с плануването на количеството храна, което бяхме решили да осигурим. Добре че забравихме половината неща в хладилника в къщи. И пак имаше храна за цяла рота. Първо седнахме на масата отвън на двора – при нас все още е топло. Но след време бройката на комарите, които ни налитаха, се увеличи експоненциално и партито се премести вътре в къщата. Имахме и още едно българско семейство с дете на гости, така че децата през цялото време търчаха и огласяха квартала с врявата си. По едно време изпратихме нашите деца да лягат в къщи с баба им, а ние седяхме до много късно. Пак установих, че с някои хора човек може да почне да общува доста бързо. Така че вече имаме приятели и в Питсбърг, Пенсилвания. То там ни е другата Икеа, ако искаме да си идем на магазин в Щатите, а не в чужбина , така че можем да измислим някой ден едно комбинирано пътуване. А и не сме били в зоопарка в този град.

Иначе рано сутринта ходих до Grand Island да пусна една аудиосистема и като тръгнах да се връщам в къщи в около 9 часа, за малко щях да забравя да карам. Красотата беше неописуема. Чисто небе, никаква влага, слънцето не много високо над хоризонта и лъчите му се отразяваха в реката Ниагара, която беше покрита от леки вълнички. Ядосах се, че нямам апарат с мен – само за спомена . Есента вече трайно и очевидно се настанява по нашите земи.

Рано или късно почти на всеки човек, живеещ в Щатите, ще му потрябва заем. Дали за къща или за кола, или просто за нещо по-дребно, но ще потрябва. И ако човек е внимателен и може да смята, понякога си има предимства в това да използваш чужди пари, даже и срещу някаква лихва, в сравнение с другата опция – спестяване на всички пари предварително. Това е въпрос на личен избор и предпочитания, но реших да систематизирам това, което аз съм научил досега:

• Всеки човек, пазаруващ поне някога в USA срещу пари, които не са кеш (а с дебитна или кредитна карта), се сдобива с т.нар. ‘кредитна история’ (credit history). Това е нещо като досие с някои финансови данни в него – колко дълг е бил натрупан от съответния човек, под каква форма (оборотен дълг по кредитна крата или заем с “гаранция”) и как са плащани вноските по него – най-вече дали са били навреме. Не знам дали закона позволява “opt-out”, или възможността да пишете някому и да ви закрият това кредитно досие, както и възможността да получите кредит от официална финансова институция .
• Има три кредитни бюра, които се занимават със събиране на информация и обслужване на тези досиета:
  • Equifax,
  • Experian,
  • TransUnion
• Всеки човек може да пише на адреса на тези бюра с молба да получи копие от кредитното си досие, което имат за него. Обикновено цената на бройка е към $15, но има изключения. Ако сте подали молба за заем и тя е била отхвърлена (като обикновено писмото за отказът споменава името на кредитното бюро, въз основа на чиято информация е била разгледана молбата за кредит), имате право да пишете на съответното бюро в 60-дневен срок от получаването на отказа и да получите от тях безплатно копие от текущото си кредитно досие.

  От скоро има и друга възможност за получаване на едно безплатно кредитно досие на година от трите бюра. Инструкции за това има на www.annualcreditreport.com.

• Главната роля на това кредитно досие е да събира факти. Бюрата си имат изградена математическа система, която предвижда какъв е шансът да върнете определен заем, и то навреме. Крайният резултат е т.нар. кредитна оценка (credit score), която се използва от всички институции, предоставящи каквито и да е заеми. Колкото е по-голяма тази оценка (максимумът й е 830 точки, минимумът – 330), е по-малък рискът да не си изплатите заема. За справка – средната кредитна оцена в Щатите в момента е 636. Ако имате ниска оценка, това не означава че автоматически няма да ви дадат заем. Възможно е да го отпуснат, но при по-висока лихва, която ще рефлектира по-големия риск да не го изплатите. Малко допълнителна статистика има тук.
• Трудностите в самото начало след пристигане и установяване в USA обикновено са големи. За да се кандидатства за кредитна карта, която обикновено е първата стъпка в изграждането на добра кредитна история (виж по-долу), се изисква кредитна история. Такава не съществува поради факта, че човекът не е пребивавал в страната. Обикновено се завърта един порочен кръг – банката отказва издаването на кредитна карта, като цитира “недоста
  тъчна кредитна история”. Човек продължава да се пробва, а обикновено няколко отказа един след друг (а дори и няколко кандидатствания за заеми за кратък период от време) намаляват кредитната оценка. И колкото повече пробва, толкова повече шансът му намалява.
• Моята лична препоръка е следната: след като човек пристигне в USA, трябва задължително да си направи чекова сметка, както и спестовна сметка. В спестовната може и да няма хиляди долари, но е важно да я има. Плащат се наеми и сметки редовно! След няколко месеца може да се говори с банка – най-добре тази, където са ви сметките. Те вече ще са имали допир с финансовите ви практики и може да не се доверят 100% на кредитното ви досие от някое от горните бюра (и то ако изобщо имате такова, ще е доста късо и невпечатляващо). Питате ги за secured credit card – това е средно положение между дебитна карта и истинска кредитна. Обикновено ще ви поискат да оставите някаква сума ($500, да речем) като депозит в специална сметка, а те ще ви издадат кредитна карта с лимит равен на този депозит. Идеята е ясна – ако се забавите да си платите, ще си удържат парите от депозита. След като получите такава кредитна карта, почнете да плащате всичко, което можете, с нея – в супермаркета, на бензиностанцията, сметките за телефон и всичко друго… И да си плащате вноските навреме! След 5-6 месеца можете пак да поговорите с банката да ви върнат депозита, да откачат картата от него и да ви увеличат кредитния лимит. Продължавате да въртите пари през картата. Идва време за купуване на запазена кола втора ръъка за $4-5000 – вземете заем. Да, ще платите лихва, но ще се трупа кредитна история. След това обикновено идва купуване на чисто нова кола и след това на къща (може и не непременно в този ред). Но след като веднъж сте си създали доверие у финансовите институции, че сте изряден платец и отговорен клиент, ще трябва да се стараете да не го изгубите – понеже това става много лесно. Закъсняло плащане, прехвърляне на кредитния лимит… Всякакви такива дейности генерират “черни точки” в кредитната ви история, така че се пазете от тях. Ще ви излезе по-евтино да плащате по-ниска лихва!
• Планирайте си по-големите покупки, включващи заеми, за годината и няколко седмици преди това си поръчайте кредитното досие от някое от бюрата и го проверете дали е вярно или има неща, за които дори и вие не знаете. Доколкото знам, такива неща могат да се обжалват. Не съм виждал система за изчисляване на кредитна оценка, но някой ден и това може да се появи в Интернет.

Това е. Когато човек знае какво прави и внимава, може да се възползва от плюсовете на една работеща финансова система.

От доста отдавна не ми се беше случвало да се разделям с близък приятел. Май за последно беше през 1998-а когато заминахме за USA. Но може би не боли толкова много когато ти си този който тръгва на далечен път – чакат те интересни и нови неща все пак. А за тези, които остават, може и изобщо да не се замислиш. Как се чувстват и какво изживяват… Бях забравил!

Дан от Fifth Seal и жена му се местят в Nashville, Tennessee. Заминават утре. Багажът им вече трябва да е натоварен в едно ремарке, което ще закачат зад колата си, и след преход около 720 мили ще са в Нашвил. И ще започнат нов живот. Дан започва като бас-китарист в служението на един свой приятел – ще обикалят Щатите в света по турнета и к0нцерти. Вероятно работа-мечта за млад перспективен музикант и човек със сърце за служение. Знам, че това е правилното решение за младото им семейство, но ми е малко мъчно. И се познаваме добре само от около две години. Но с някои хора човек може да си пасне веднага и да сприятели за дълго. Те ще се връщат в Бъфало от време на време и се разбрахме да се виждаме, че да не се забравяме. А и ние им обещахме, че ще им идем на гости в Нашвил някой ден. Само малко да си стъпят на краката .

На добър път, Дан и Шери!