ВеБ:лог

Още от пролетта си осигурихме билети за Kingdom Bound 2005 – най-големият християнски музикален фестивал в близката околност. Провежда се в един увеселителен парк – Six Flags Darien Lake. Аз определено не спадам към категорията на любителите на подобен род паркове, но отидохме заради концертите вечерта. Е, миналата година имахме време да се качим на голямото виенско колело с Бо и да отидем да видим още това-онова, но тази година отидохме сравнително късно следобяд (паркът е на около 45 минути път с кола от къщи) и се класирахме само за концерта. Неделя вечер е официалното откриване на фестивала. Основната фигура вечерта беше Paul Baloche. Винаги сме го харесвали и двамата с Бо. Почакахме десетина минути на опашката, че още не пускаха на голямата сцена, но влязохме едни от първите и си намерихме места доста близо до сцената. От миналата година знам, че джангърът
обикновено е голям, та си носехме тапи за уши . Пол както обикновено беше близо до публиката, макар и сцената да беше доста висока . Опитахме се да направим няколко снимки, но почваше да става тъмно и не всички от тях станаха хубави. Но ни беше достатъчни да седим там и да бъдем благословени от музиката му!

Някои случки от досега ми с различни видове бизнес в България в ролята ми на клиент (или овца за стригане?):

• Отивам да правя застраховка Каско за кола в Пловдив. За един месец. Почти никой не избира този срок, защото идва доста по-скъпо от годишна застраховка. Ама след няколкоминутно умуване и проверки по книгите стана ясно, че може. Казаха ми някаква цена. Не беше малка, но не беше и супер невъзможна. Съгласих се. Платих си на касата, оформихме документите и точно след това жената ме осведоми, че “ще трябва да отидете да ви залепят и лепенките за каското на колата – ей там долу под кооперацията, в съседната градинка има едни момчета и те ги слагат”. Добре – щом и лепенки трябват, отивам да ги слагам… Влизам в офиса и заварвам шеф с лек вид на мутра и още едно момче. Вадят те едни лепенки след като им показах полицата и момчето излезе с мен навън, че да ги залепи на предните стъкла. Трябваше два пъти да се повтори операцията преди всичко да е тип-топ. Влизам в офиса да си взема документите и да им кажа довиждане. И шефът вика “Двайсе лева!”. Аз гледам недоумяващо – какви двайсе лева, каква милиция . “Ама и пари ли ви дължа за тези лепенки?” Подозрителен поглед изпод вежди в отговор – “ами естествено, ти кво искаш, без пари ли?”. Засърбя ме устата да отговоря точно това и че съм свикнал цените на всички услуги, залепени за основна такава (в случая застраховката), да са включени в началната цена, а не да ме правят на идиот накрая. И никой не ми спомена за допълнителната цена за тази застраховка, нито ме информира дали лепенките са задължителни. Просто ме препратиха и си събраха паричките. Направих си труда да се кача до застрахователния офис и да попитам застрахователната агентка, с която подписахме полицата, защо не ме е уведомила за допълнителната цена. Тя ме погледна много учудено: “Ама аз ви казах, господине!” Не мисля, че мога да направя нещо при такова безочие…
• Няколкото пъти, в които ходехме на ресторант, забелязах крайно неприятния навик на обслужващия персонал да си определя сам размера на бакшиша… Обикновено си закръглят до цял лев. Аз съм се научил да оставям бакшиш, но очаквам от сервитьорите да ми върнат рестото до стотинка и аз да имам правото да реша колко да им оставя. Поне едно “Извинете, ама сме останали без дребни пари днес” да бях получавал. Ама няма – закръглят си и въобще не им пука. Много неприятно. Номерът със закръгляне на рестото се случва и по сергии, таксита и бензиностанции…
• Опитвам се да си отворя сметка в банка. Питам служителката “А след колко време ще ми пристигне дебитната карта?” Отговор: “Ами не знам, господине, ще трябва да дойдете да проверите.” Аз с промененото си съзнание и очаквайки, че като солидна финансова институция тази банка ще предоставя удобства за клиентите си, питах дали може да ми дадат някакъв телефон, на който да звънна и проверя. “Ами не даваме справки по телефона! Елате след 4 дена.”. Добре, хайде, ще се прежаля. Отивам пак в указаното време. “Ами няма ви я картата още – елате другата седмица пак да проверите!” Така не си и получих картата преди да си заминем за Щатите. Но повече няма да ползвам услугите на тази банка!
• Веднъж-дваж минахме през старите Хали в Пловдив, които сега са превърнати в нещо като мини-мол. Но през деня повечето магазинчета са заключени през голяма част от работното време – продавачките бягат навън до входа по за цигара… Че не им дават вътре да пушат. Макар че от около 20 метра от кафенето, което е вътре, си вонеше на цигари. Те какво ли си викат – ами що пък да стоя вътре цял ден, и без това не влизат хора постоянно. Пък и шефът ква ли заплата ми плаща, че да му работя стриктно. Без коментар.

Имаше естествено и добри моменти. И много любезни продавачи. И услужливи хора. Но аз вече съм свикнал на това и го приемам за нормално.

Седя си вечерта в хотела и отморявам от тежкия ден. Рекох пак да прочета малко български новини – интересувам се какво става с правителството. Не знаех, че Станишев се отказал… Но го научих. Но не беше това най-важната новина за деня. Втрещих се, като прочетох за “Нощта на абсурдите”…

Една държава работи добре, когато всичките й поданици чувстват, че понасят равен дял от товара. Товар винаги си е имало и ще си има и цялото общество има грижата да го носи. Грижата на хората, избрани да представляват останалите си съграждани, е главно да разпределят този товар по справедлив и честен начин. Така че всеки от нас – малките и не толкова известните – да не се чувства ощетен. И да си носим равната част от товара, така че на всички нас да е по-леко. Качвали ли сте акумулираща печка барабар с тухлите до четвъртия етаж по тесните стълби на панелен блок? Картинката е същата – ако някой от многото носачи поддаде или се прави на тарикат, печката ще падне и ще пострадат хора, а и стълбите могат да се поочукат… Когато групата е сплотена обаче, възможността такова нещо да се случи намалява много прогресивно. Най-яките хора застават зад печката – там се изискват най-много усилия. Хората с по-слабо телосложение могат да подхванат отстрани – защото ще могат да се вместят в тясното пространство между печката и перилата по завоите и площадките. По-гъвкавите хора дърпат от предната страна. И печката стига до четвъртия етаж с дружни усилия. Обаче някой трябва да синхронизира всичките усилия. И един от участниците бива нарочен да вика “Даййййййййййййй”… Но ако този някой реши, че е повече от другите, понеже трябва да ръководи всичко и седи отстрани и само вика, нищо няма да стане. Другите ще си рекат “Абе тоз ли е най-големия тарикат да седи отстрани и да вика само, а ние тук се гънем по всякакви начини”. Резултатите от това могат да бъдат всякакви, но няй-вероятно отрицателни.

По същия начин функционира и държавата. Вярвам че няма прекалено много хора, които с много радостно сърце и весела песен на уста си плащат данъците. И аз не съм много радостен, че доста голям процент от доходите ми отиват за държавата. Но когато виждам, че държавата ги използва за дибруването на мен и съгражданите ми, ще ги давам без да съжалявам. И когато основата на системата и почтена и има пропорционалност в това, което всички даваме, системата работи. Но за съжаление все още не виждам това д асе случва. Горната история е потвърждение за това. Щото бай ти Петко някъде из България сега си вика “Ауе шо пък яз да паза закона гат виждам, че и депутатите не го спазват. Да не съм яз най-голямият загубеняк”… И нещата не вървят. Трудно е без личен пример от страна на водача. Чух онзи ден за човек, който бил спрян от КАТ една вечер след солидна почерпка. Ама понеже, виждате ли, бил бивш общински съветник, се оттървал без никакви последствия. Ама ако блъсне и убие някого? Как ще го спаси този факт? Или ще му е все тая.

З това трябва да си отглеждаме съвест. Всеки ден. Даже и за най-малките неща около нас – да си хвърля ли хартийката от вафла на земята или не. Ама без “то всички така правят” или “ми кметът не е сложил кошчета или пък циганите ги откраднаха”. Когато има желание, намира се начин. Даже да е за сметка на наранената ни гордост или някакви други чувства. Но когато почнем да променяме себе си, че установим, че и светът около нас ще става постепенно по-добър!

Бях в самолета Чикаго – Лос Анджелес. Мислех си, че полетът ще направи дъга от северна страна. Но не познах – беше от южната. Което ни изпрати точно над Гранд Каньон. Седях от страната на каньона. Първо почнах да виждам пустинен пейзаж отдолу. Досетих се какво ще следва. И след няколко минути почнах да виждам разломи в земната твърд. Големи разломи. Бяхме на около 11000 метра височина и даже и оттам можех да видя колко е голям Големият Каньон… Грандиозен е. Гледах отвисоко и се почувствах нищожен. Като малка песъчинка. Част от огромната картина на Сътворението. Чак дъхът ми се спря – наистина. Летяхме над подобен пейзаж към половин час. Докъдето ти око стига гледаш картини като от Луната. Но бяхме над Аризона и Калифорния. На около 45 минути полет от Тихия океан и зеленото крайбрежие на Златния щат. Но почувствах, че искам да видя каньона и от земята. За да оценя това, което съм видял. И да се опитам да се приближа още малко до Твореца му.

След около 50 минути самолетът беше над долината на Лос Анджелес. За малко да ми спре дъхът и там – долината е обгърната с планини, които свършват на океана. И навсякъде настроени предградия и къщи. Видях много отдалеч надписът Hollywood на един от хълмовете. Видях небостъргачите в downtown L.A. Замислих се дали един ден няма да е добре да се преместим да живеем там. И ми стана ясно защо толкова хора се бутат да се преместят в тази околност. Но всичко това беше до мига, в който самолетът започна да се снишава. И небостъргачите взеха да се губят в кафеникавата мъглица на смога. И си припомних, че такова е човешкото творение.

Broadcast телевизията в Щатите е доста зле… Сигналът не се приема много добре, особено в големите градове. Може би и защото не е традиция да се слагат телевизионни антени по покривите на къщите, може би и заради многото къщи и високи сгради. Но ако нямате късмета да живеете в близост до някой транслатор, излъчваната телевизия почти не може да се гледа свясно само със стайна антена. Пък и честно казано, няма много за гледане по големите мрежи (NBS, CBS, ABC, Fox…). Та човек обикновено трябва да избира между кабелна и сателитна телевизия.

Кабелната телевизия е по-старата от двете технологии. И като такава е по-широко разпространена в USA. Навсякъде има кабели. Вече има и цифров сигнал, доставян по домовете, така че качеството е на висота. Прекарването на кабел става чрез обаждане на местната компания за кабелна телевизия (обикновено има една голяма, от национално ниво) и те пращат човек, който прекарва кабел от стълба до къщата (ако е нямало такъв преди), пробива външната стена (за да го вкара вътре) и инсталира приемник. Не съм много наясно за условията за притежаване на приемник (може ли човек да си купи такъв или трябва да го “наеме” от кабелната компания). Минусът е че през зимата при нас кабелите понякога се късат (защото са външни) и човек може да остане без телевизия за известно време. Ама те и другите кабели са външни (ток и телефон) и обикновено вървят почти заедно от стълба до къщата, така че кабелът за телевизията няма да е най-големият ви дерт при такава ситуация.

От няколко години с бързи темпове добиват популярност и цифровите сателитни телевизии. С малка антена са (18 инча), така че не заемат много място на къщата. Генерално цените им са по-ниски от тези на кабелните компании. Обикновено предлагат да ви инсталират антената срещу допълнително заплащане, но аз можах да се оправя сам (и то два пъти) – определям на гьотура къде горе-долу е сателита (има сведения за позицията) и нагласям антената грубо, а после започвам да търся сигнала. Минусът на сателитната чиния е че ако няма пряка видимост към сателита, а отпред има дърво или къща, при дадени атносферни условия приемането се влошава, а даже се и губи понякога.

Но когато аз правех избора си дали да започна с кабелна телевизия или сателит, отчетох и нещо друго. В тази маркетингова държава едно от най-важните неща е информацията за отделните потребители. Въз основа на нея им се прави профил и рекламата към тях може да бъде определяна с по-голяма точност… Е, аз не държа всичко за мен да се знае, особено без мое съгласие. Кабелът е среда, позволяваща излъчване в двете посоки. Сателитът не е. Фирмата доставчик естествено се опитва клиентите си да си държат сателитния приемник винаги свързан към телефонен жак – “за да можете да си поръчвате платени филми или спортни събития с едно натискане на бутон от дистанционното, без даже д асе налага да ставате”. Е да, ама и кой знае каква информация се праща до Центъра всяка нощ… Така че аз почти никога не си държа приемника свързан. От време на време ми се налага и тогава обикновено има разправии – защото при няколко месеца без активност по телефонната линия връзката се изключва от Центъра. И обикновено трябва да се свържа по телефона с жив човек, че да мога пак да я ползвам. Ама веднъж една от тези дами много се беше запалила да ме агитира да се свържа, че чак каза “Ами тогава пък изобщо няма да можете да си поръчвате pay-per-view филми от нас.” И моят отговор беше “Ами добре тогава, щом не искате този ми бизнес, ще го дам на някоя локална фирма за филми под наем”. Следващите пъти като съм говорил с нейни колеги, никой не се е държал повече така с мен. Ама знам ли – може това ми поведение да е намерило място в някоя от базите им данни…

Та аз винаги изявявам предпочитанията си към сателитната телевизия пред всеки, който ме попита.

Порещнахме и баща ми днес. Тази година и той пристигна през Торонто, че е по-удобно и се спестява поне един вътрешен полет. Пак си отидох на работа в 5 сутринта (както между впрочем правех и през изминалите няколко дена – много работа ни се събра напоследък), че да мога да си тръгна наобяд. Едва се откопчих в около 1 часа… Минах през къщи да натоваря децата и майка ми, че Бо искаше да оправи стаята за гости, и тръгнахме. Малко ни валя дъжд на отиване, ама няма начин. Поне бяхме в колата. Самолетът беше закъснял с около 40 минути, но се инсталирахме пред вратата и зачакахме. Баща ми излезе точно навреме – един час след фактическото кацане на самолета. В момента правят нов международен терминал на летището в Торонто и няма друг транспорт до него освен с рейсове. Ама те пътуват към 15 минути… Обещават, че до 2007-а всичко ще е наред и няма да има прехвърляне с автобуси. Дано! По пътя обратно пак имаше доста трафик (както винаги, на обичайното място) и се забавихме с около час. Баща ми направи извода, че няма как хората по големите градове в Северна Америка да имат желание да ходят по купони всяка вечер, щото като трябва всеки ден да прекарваш час-два задръстен в колата на пътя, ти се иска само да си починеш. Ама това е минусът на големия град. На границите и в двете посоки почти не ме разпитваха какъв съм – 1-2 въпроса и “Минавайте, моля”.

Ще прекараме към един месец заедно. Ще може по-честичко да оставяме децата с баба и дядо и ние да излизаме малко сами – пак като младо семейство . Но и от това има нужда от време на време.

Бързи връзки към сайтове с български новини, които аз чета доста редовно:

• вестник Сега – обикновено новият брой се обновява към 5 следобед US време, така че мога да погледна някоя и друга новина или коментар след работа. Има форум за мнения на читатели.
• news.bg – обикновено намирам някоя и друга новина сутринта преди работа. Чат-пат съм намирал доста фактологически и граматически грешки в този сайт… Също има форум за мнения на читатели.
• От време на време чета и вестник Стандарт. Там няма форуми.
• Понякога като ми трябват спешни новини, гледам dnes.bg.
• Иначе през деня основно разчитам на Yahoo! за световни и финансови новини.
• Доста статии за и коментари от българи в чужбина има на ide.li.

Това са ми основните източници на новини. Иска ми се да зная какво става в България, макар че от време на време това са си поводи за ядове .

За днес имахме насрочен концерт с Fifth Seal – бяха ги поканили да свирят на пикника на църквата на барабаниста. Натоварих си колата с техниката от вчера вечерта (половината беше при мен, а другата половина при Дан) и след нашата служба се запътих за концерта. Ник изяви силно желание да дойде с мен. Принудих се да го сложа на предната седалка до мен, че отзад нямаше място. Сложихме му колан и му обясних, че ако е послушно дете и се държи добре и не пречи на тати да кара колата, police officer няма защо да ни спира. Той ме слуша много. По пътя взе да ми задава разни сериозни въпроси, въпреки че е още на 6 години и в очите ми е все още малко дете. Ама явно си расте детето! Пристигнахме на църквата и веднага се хвърлих да разпъвам озвучаването, че нямахме много време. Отне ми час и половина на голямо препускане. Добре че имаше кой да заведе Ник да си вземе някакъв хот дог и да похапне – на мен изобщо не ми остана време. Добре че ни бяха сложили под
един навес, защото по едно време заваля – а водата е почти сигурна смърт за тонколоните. Винаги предпочитам да ходя колкото може по-рано преди концерт, че да имам време за всичко, но не винаги става. Този път не можах да си тествам главните колони с бял шум (че наоколо беше пълно с хора и не беше удобно да им пълня ушите ) и поради това първите 2-3 песни трябваше да настройвам всичко на ухо. Но след това нещата взеха да звучат доста по-добре. Гледам да си спестявам нервите в такива ситуации – просто не си заслужава човек да се нервира и ядосва! Концертът трая около един час и после пак трябваше да си съберем и натоварим всичко. Като мине лятото, ще гледам да си дам поне един месец почивка от такива мероприятия – колкото и да ми харесва да върша това, понякога идва нанагорно…

Бях обещал на Боряна, че един уикенд ще оставим децата на който е тук (в случая на майка ми) и ще отидем да се разходим до Rochester, NY. Градът по принцип е от калибъра на Buffalo, макар че е малко по-малък (все пак ние се водим, че живеем във втория по големина град на щата). По магистралата се стига за около час и десет минути, но ние бяхме решили да се поразходим по селските пътища, та първо тръгнахме от нас на север към езерото Онтарио. Отдавна не бяхме ходили натам – може би от няколко години. Хванахме път номер 18, който върви към Рочестър и е успореден на езерото. Наоколо е пълно с лозя и с големи къщи по брега на езерото. Само дето къщите не са в никакво видимо населено място, а са разхвърляни по крайбрежието… но бих се прежалил някой ден да живея там . Красиво е. Видяхме още доста паркове и плажове покрай езерото. Малко са далеч от къщи, но става за еднодневно пътешествие. Надявам се Бо и децата да пробват някой от плажовете преди края на това лято.

Като пристигнахме в Рочестър, отидохме да се разхождаме и да зяпаме на един от моловете, че навън беше слънчево и доста горещо… Но понякога ми харесва горещо лято. Обичам смяната на сезоните, колкото и да ми тежи от време на време. При такъв климат съм израснал и сега само такива места търся. Все още не ми се живее на място, където е целогодишно лято. Може би по-нататък .

От време на време жена ми ме подкача, че доста се интересувам от числа. Ама какво да правя – инженер човек, само гледам какво да пресметна и какво ще излезе от това.

Защо пиша това… Ами защото това е пост с пореден номер 100. Не е много, но е първото по-кръгло число пред очите ми . Ще се старая да има и други кръгли числа.

Та затова отправям една молба към теб, читателю. Ако можеш, драсни 1-2 реда в коментар да ми кажеш кой си. Ще ми е любопитно да разбера. Някои от вас познавам, други – не. Но ще се радвам да се “запозная” с повече от вас. А ако не искаш детайлите ти да стават публично достояние – пиши ми в коментара и няма да го направя публичен. Само аз ще знам . Благодаря!