ВеБ:лог

Вчера разказах за семейство Ригас. А напоследък наблюдавам как доста крупни американски бизнесмени си имат разправии с правосъдието и понякога си отнасят присъди, независимо колко пари имат. Миналата година Марта Стюарт, бизнесдама с конгломерат от фирми на стойност стотици милиони долари, беше обвинена в задкулисна и незаконна сделка с акции на стойност около 200,000 долара. Доста мижава сума за нейната фирма. Но понеже беше нарушила закона, прекара пет месеца в затвор. Е, с лека степен на сигурност, но все пак затвор. И сигурно е научила доста неща от това си преживяване. Вече май не е от висшите мениджъри на публичната компания, основана от нея, чиито акции малко потънаха покрай съдебния процес. Репутацията й е пострадала. Но сигурно другия път ще се замисли преди да направи нещо незаконно… И други топ-мениджъри на крупни фирми са подсъдими – бившият CEO на WorldCom, този на Tyco, ръководният състав на Enron. Защото в повечето случаи покрай тяхните машинации изгарят работните места и спестявания на доста обикновени граждани. И държавата, като основен представител на интересите на тези хора, се намесва. Хора с годишни заплати от по няколко милиона долара (плюс бонуси) може да посетят затвора. Но в повечето случаи са си докарали тази ситуация със собствените си действия. И никой не им е виновен. А и не могат да бутнат подкупи тук-там и да се оттърват. Не става!

И точно това е една от причините, поради което доста неща от държавната уредба на САЩ ми харесват. Че като редови гражданин не се чувствам постоянно прецакан от хора с повече пари и власт от мен. Законите са писани за всички и би трябвало да се спазват от всички. Преди две години щерките на тогава действащия президент Буш бяха хванати в крачка – да пият бира без да имат 21 навършени години. Осъдиха едната на осем часа обществен труд с последващ тримесечен изпитателен срок. И момичето си изтърпя наказанието. Баща й не се обади на съдията да я оправдае. А сигурно е бил в състояние. Но това не би бил пример на държавен глава.

Та мисълта ми е че при една работеща държава не би могло много хора да си веят байрака без основание – на база моментна власт, пари, положение или каквото и да е било. Ако някой е нарушил правилата, трябва да си понесе последствията. И затова аз вярвам, че съвременните многомилиардни корпорации спазват правилата. Аз работя за една такава и мога да ви споделя от опит колко курса по бизнес етика ни искат да изкараме всяка година. И не само на думи и сертификат, а на дела. Но това е и плюс за нас, работещите в нея – можем да излезем чисти от мъгляви и нееднозначни ситуации, които понякога ни идват на главата. Главната цел на for-profit фирмите е да реализират печалби. Затова са създадени. Но печалбите естествено не трябва да са в ущърб на обикновения човек. И мисля, че бизнес анализаторите го знаят. Когато човек няма доходи, не може да е “клиент” на тези корпорации. И затова трябва спиралата да се развърта навън – колкото повече един човек има възможности, толкова по ще е добре и за фирмите, които произвеждат продукти за този човек. За жалост обаче всяко правило си има изключения . И се намират и тъмни субекти и фирми. Но при реална пазарна икономика те доста бързо изчезват от пазара – просто на клиентите им доста бързо става ясно с кого си имат работа и спират да купуват продуктите на тъмните субекти. И им “врътват кранчето” и ги принуждават много бързо да се обявят Out Of Business. Това е властта на масовия потребител – да купи и да похвали, или да не купи и прави антиреклама на дадена фирма. В днешния информационен век това много бързо довежда до възхода или падението на даден икономически субект. Така че за мен няма значение как изглежда дадена компания в момента – дали като вълк или мастодонт. В момента в който тя вземе да тъпче стадото, лека-полека изчезва.

Имало едно време в едно малко градче в Пенсилвания, САЩ, един предприемчив млад мъж на име Джон Ригас. На 28-годишна възраст, в съдружие с брат си, закупил първата си система за кабелна телевизия за $300. Годината е 1952. Бизнесът почнал да расте. Надхвърлил границите на родното им градче, така че те продължили да реинвестират печалбите си и да доставят кабелна телевизия до все повече и повече домакинства. През 1972 учредяват публичната компания Adelphia Communications и продължават да разрастват бизнеса. Купили още малки и не толкова малки компании за кабелна телевизия. И в резултат Аделфия се превърнала в петия по големина кабелен оператор на национално ниво. Джон Ригас, жена му и тримата им сина се радвали на доста завидно финансово положение. И четиримата мъже били в борда на директорите на Аделфия и имали висши ръководни длъжности в компанията. Но това не им било достатъчно…

Публичните компании в Америка винаги са представлявали нещо като феномен за мен, може би от момента, в който прочетох една глава от “Белю пушилката” от Джак Лондон (това е една от книгите, които са ме карали да се търкалям превит от смях по земята с ръце на корема). Там се разказваше точно за една машинация с акции. Та основната идея е, че ти като създател на дадена фирма в един момент почваш да се нуждаеш от капитал, който нямаш, и тогава имаш няколко възможности – да вземеш заем от банка или от друга фирма, или да набереш капитала си чрез акционери. Хора, които биха инвестирали пари в идеята ти, не се намират толкова лесно, и доверието им се печели трудно. Но в момента, в който други хора инвестират в твоята фирма, която ти си създал, тя престава да бъде изцяло твоя. Та семейство Ригас си помислили, че Аделфия е все още тяхна. И могат да ползват парите на акционерите си за свои лични прищявки. И почнали да бъркат в кацата с меда. Официалното обвинение е тук, но кратката история е, че почнали да си купуват луксозни апартаменти с фирмени пари без разрешението на акционерите, подправяли счетоводството, така че да прикрият някои дългове и да раздуят броя на клиентите си (и в резултат цената на акциите на Аделфия продължила да се качва и Джон естествено се присъединил към групата на официалните милиардери)… Върхът на сладоледа май беше финансирането на някакъв документален филм, режисиран от дъщерята на Джон, с няколко милиона долара фирмени пари. Но неслучайно комисията, която се занимава с борсови престъпления, е един от най-драконовските органи в USA. Хванаха ги. Цялото семейство. И сега Джон, който е в момента на 81 години, е в затвора. Двама от синовете му, както и двама други мениджъри от висшия ешелон на Аделфия – също. Семейството ще трябва да се раздели с 95% от притежанията си, за да се върнат поне част от дълговете. И плюс това ще има и присъди, най-вероятно затвор. Може да не е много човешко възрастен човек да лежи в затвора, но той е имал изборът пред себе си когато е бил по-млад…

В момента други хора управляват Аделфия и се опитват да я измъкнат от финансовия батак. Хора, които най-вероятно не са били родени през 1952-а. Но могат да представляват интереса на акционерите по-добре.

Това е историята. Аз ще спра до тук, любезни читателю, и ще те оставя сам да помислиш по нея. Моите изводи ще се появят тук утре.

(следва…)

Днес ходихме пак до летището в Торонто да посрещнем майка ми. Колко бързо си литнаха два месеца… Чудехме се кой точно да ходи, но накрая се натоварихме и четиримата в колата. На отиване карахме доста бързо, само дето изходът за летището бил затворен (разбрах го от една табела на 20 км преди самия изход, и то поставена преди друг изход, за една алтернативна магистрала – някой май ще да се е замислил, че да организира нещата точно по този начин ) и трябваше да минем по път, който не познаваме. Но навсякъде имаше табели и се оправихме. Стигнахме точно навреме. Почакахме само около 10-15 минути и майка ми излезе с куфарите. Натоварихме се на колата и хайде обратно. Но на връщане попаднахме в няколко поредни задръствания на магистралата – общо около 20-25 километра се влачихме. Но честно казано не видях никой да кара опасно, зле или просто да се прави на тарикат. Да, хората сменяха ленти постоянно (и в това число включвам и себе си), но никога с умисъл да засечеш другарчето или да му направиш сечено. И уж понякога 3 ленти с коли се движеха в куп с около 80 км/ч, но въобще не чувствахме някаква опасност, а само малко нерви от постоянното ‘тръгни-спри’… Човек наистина оценява предимствата на автоматичните скорости в такива ситуации.

Днес пак четох вестник “Сега”. Искам да имам информация за нещата, които се случват в България. Но понякога само се ядосвам като чета българска преса, и особено коментарите на читателите в онлайн изданията. Но днес не успях да се ядосам. Само се замислих. Коментарът, който ме накара да се замисля, пак хвалеше нас българите и леко осъждаше “социопатичните западняци”. Не знам защо тази мисъл ми влезе в главата. И като карах колата напред-назад, ми идваха разни мисли. За това кой всъщност е по-социопатичен.

Не съм търсил в речник точното значение на “социопатичен”, но аз лично го възприех като някой, който се страхува от поява в общество. И аз лично разбрах мисълта на автора като “западняците се страхуват от себеподобните си и затова се затварят в себе си”. Но наистина ли е така? Да, отношенията между хората в България са едни, а извън нея – други. Ние сме учени още от малки, че сме много дружелюбна и отворена нация. И това може и да е така, но обществото ни не е такова. Иначе досега родината да е цъфнала и вързала. И то няколко пъти поред. Защото ако всеки индивид в едно общество изпитва удоволствие от дейности, които правят нещо за благото на това общество (и другите индивиди в него), обществото се развива. А нашата държава вече колко години поред като че ли все на едно ниво стои. И колкото и да се сменят лицата на обществото, цялостното ниво като че ли не е мръднало много. Защото не можем да отречем, че сме големи индивидуалисти. И затова не сме силни в отборните игри – примери с футбола ни няма да давам, но всички се нагледахме на “изненади” през последните години. Когато всеки дърпа чергата към себе си, обществото не върви, а тъпче на едно място. Да, понякога са потребни жертви от страна на индивидите, но те донасят резултат. Това, което аз поне виждам в USA е, че повечето хора наистина са големи индивидуалисти, ако ги хванеш на разговори в някой ъгъл. Но когато на хоризонта се появи нещо голямо, което оказва влияние върху обществото им, обикновено се хващат за ръце и сами се измъкват от ситуацията. Или типично по каубойски отстрелват голямото нещо и след това се радват. Но колкото и всеки има собствените си интереси, никога не забравят и общия. Защото ако днес съседът ми страда от нещо, утре то може да похлопа и на моята порта…

И искрено се надявам, че ние като българи не си мислим, че сме толкова общителни само защото на доста от нас им върви много гладко приказката на маса след 2-3 ракии. То така и баба може, дето се вика. Ама кел файда от едни и същи празни приказки само. Докато не оставим езиците си на мира и не вземем да работим на практика, никаква промяна не може да се очаква. Нито в нас, нито в обществото ни.

И тук почнаха да стават големи жеги! Днес 32 С, утре май и до 36 С ще стигне. Е, не са температурите точно на Пловдивските нива, но тук има друг фактор – влага. Явно си идва доста от езерата и понякога вън просто не може да се диша. В Пловдив поне в повечето случаи жегата е доста по-суха и се понася по-лесно. Но пък тук почти навсякъде си има климатици – в офиса, в колата, в къщи и почти навсякъде другаде на закрито, където може да иде човек, така че ако не се седи навън, не се понася толкова трудно. Но ние бяхме решили следобяд да идем на плаж. Бях чувал за Crystal Beach, Ontario, ама никога не бях ходил. Бо ходиха с децата два пъти миналата година, но беше в началото на октомври, и колкото и времето да беше хубаво, не можаха да се изкъпят тогава. Натоварихме се в колата и потеглихме от къщи към 3 часа следобед. Пресякохме границата пак на Ниагара, че се минава по-лесно, колкото и този път да имаше тури
сти – ама почакахме само около 10 минути. Карането по улицата до самия водопад също отне малко повече време от обикновено, защото имаше доста коли, а и разни файтони с туристи кретаха по нея. Но намерихме пътя за плажа сравнително бързо и стигнахме в около 4:15. Паркингът през плажа беше претъпкан, но можахме да се намерим местенце не много далеч . Преходихме до самия плаж. И много бързо си спомних български плаж през август – навсякъде хора, хора, хора, тук-таме кучета… Водата беше доста чиста и нямаше грам вълни – все пак плажът е на езерото Ери, а то не е море, макар че е доста огромно. Но нямах шанс да поплувам – беше много плитко. А за разлика от България, където има само шамандури да обозначават безопасната граница, тук си имаше цяло въже с поплавъци. И не само това – от другата му страна беше пълно с лодки, хвърлили котва – и хора, надуващи бири по тях. И във водата беше лудница – хвърляха се топки и фризбита и всякакви прочее предмети. Децата не излязоха от водата, че и аз също – трябваше да се навъртам около тях през цялото време. Седяхме до около 6 и половина и после си се прибрахме пак през водопада. Плажът е хубав, но
през уикенда е много пълен. Ще трябва да идем някой ден през седмицата да видим как е.

Тази вечер бяхме на парти по случай завършването на един приятел българин тук. Завърши гимназия и бяха поканили доста хора, предимно българи, да отпразнуваме събитието. Бо тръгна още наобяд, че беше обещала да помага с подготовките. Взе Ник с нея, че аз трябваше да ходя да озвучавам една сватбена церемония в църквата, та бяхме двамата в Вик само. Той с доста по-тих и послушен като го няма брат му наоколо . Вече знам почти наизуст сватбената церемония, а тази сватба беше от по-лесните – нямаше специална музика или видеоклипове за пускане. Свършихме доста навреме и потеглихме за партито. Отидохме доста в началото – нямаше много хора още. Разпънах две колони с един усилвател и един CD-Player, че бях обещал на завършилия да му осигуря музика. Зад къщата имаше едно барбекю български тип, на което се въртеше едно агне . После дойдоха доста българи, заедно с домашно приготвени гозби, домашни ракии и запасени с доста цигари. Установих за пореден път, че подобен род партита не са за мен. Но може да е и от възрастта , макар че не бях най-стария присъстващ. Поне се видяхме с някои приятели там.

Иначе не можахме да гласуваме. Явно не са се събрали достатъчно регистрации за откриване на секция около нас. Най-близката секция ни беше на 250 км. Но това е някакъв напредък, защото преди четири години беше на 650 км – в Ню Йорк Сити. Надявам се че за следващия път ще има секция и при нас, че да можем да гласуваме. Макар че гласът ми на едно от пробните интернет гласувания отиде за партия, която не можа да прескочи бариерата…

Продължавам от време на време да се убеждавам, че работя на интересно място…

Има един филм “Office Space“. Сигурно повечето от хората, работещи за hi-tech фирми са го гледали. Ако ли не – гледайте го! Заслужава си. Моят шеф на групата например може буквално да цитира доста реплики и диалози от филма без даже да го е гледал (BTW, открих този сайт с доста реплики на мазния мениджър…). Има в него една сцена, в която Питър, Самир и Майкъл взимат един принтер от офиса, занасят го на една поляна и го потрошават с бейзболни бухалки, за да си го “върнат” на бездушната техника, която им трови живота всеки ден в офиса.

Днес беше нашия офис пикник. Както си е традиция, в началото на всяко лято излизаме нявън до офис сградата ни (обикновено някой петък наобяд) и стажантите, които обикновено наемаме за лятото, обръщат бургери и кренвирши на скарите, а ние старите кучета ядем и се “запознаваме” с тях. Така де, да се понаучат малко на корпоративен живот. Днес имахме и друг повод – сайт мениджърът ще се мести в друг щат и друг филиал на фирмата, та го изпращахме. Покрай храната имаше и доста игри – хвърляне на подкови, бачи бол (или петанк, както е френското име на играта). Имаше и голф – пратиха един колега от другата страна на рекичката, която минава до офиса, да забие един флаг, и почнаха да се състезават кой ще изпрати топка най-близо до флага. По едно време видях един колега да излиза от офиса с един картонен кръг със стрелка по средата и заглавие “Wheel of Destruction”. Хммм, това пък за какво… Отидох на паркинга. Там имаше паркиран един голям прастар принтер Канон. Почна да ми става ясно, особено след като видях по земята до него разни инструменти – кирка, боен чук, оловна тръба, бухалка за бейзбол, един кози крак и малък чук. Явно трябваше да се оттървем от този стар принтер, но бяхме изпуснали датата за рециклиране на подобна техника. И се започна. Срещу долар на глава въртиш стрелката на колелото, взимаш каквото оръдие на труда ти се падне и отиваш да удариш принтера 2-3 пъти. Но безопасността беше над всичко – в комплект с инструмента получаваш и каска, ръкавици и очила, че да се не удариш. И заваляха едни коментари, чак ме присви корема от смях по едно време. “Удряй бе, не го жали, представи си че ти дължи пари”, “Като удариш принтера, не тръгвай веднага да бягаш, макар да знаем, че обикновено така правиш”, “Абе някой не се ли обади за техническо обслужване на този принтер”, “А дали ще тръгне после пак?”. По едно време поканихме местния IT колега да опита, но той възмутено отказа с аргумента, че всяка седмица трябва да се разправя със стара техника. Един от колегите от производствения отдел се сети да донесе един червен етикет REJECTED, който закачихме на принтера. Продължи се с подмятанията – “Внимавай с таз кирка, че да не си закачиш опашната кост като я размяташ”, “Oh, it really was a paper jam”. По едно време и една колежка се включи и беше доста интересна гледка – по потник, с пола и сандали с ток, ама размахва люто оловната тръба. Кибиците: “Абе Джон, какво си й направил”. Джон е годеникът й, който също ни е колега. Хората, които преминаваха покрай паркинга, ни гледаха доста странно. Ама то май е имало защо. По едно време се появи и една полицейска кола, но се оказа, че някой се е оплакал заради голфа, не заради деструкта на паркинга. Оплакването гласеше буквално “вероятно пиян човек бомбардира сградата с топки за голф”. Полицаят и той не можеше да спре да се смее. Абе весели хора. Но Канон явно правят доста здрави принтери! Бая зор видяхме, и пак имаше части, които си седяха закачени една за друга. И генералният извод беше, че принтерът в сцената от Office Space е бил декор, щото много бързо го потрошиха юнаците във филма. Накрая си събрахме парчетата, изметохме боклуците и останките от тонер и изхвърлихме всичко, макар че някои колеги се чудеха дали нашите техници ще могат да накарат принтера пак да работи .

Иначе и днес си беше доста натоварен ден – трябваше да изляза от къщи преди 7 сутринта, да ида да сменя маслото на Джипа и после да ходя даунтаун в канадското посолство за визи. Днес посолството беше извънредно натоварено – преброих към 65 човека в чакалнята (а иначе обикновено остават доста свободни места на 50-те седалки там). Но нямаше бутане или пререждане. Още като си подадеш документите, след като излезеш от асансьора, ти дават един номер и после за всички следващи транзакции те викат по номер. Така че макар и да почаках към един час (и повечето време бях прав), въобще не се почувствах изкоркан, както доста често се чувствам на подобни места в България. Ама без коментар засега. От посолството на работа и после на репетиция, че ще свиря в неделя, и после на още една репетиция за сватба, на която ще пускам музиката по време на църковната служба утре. Прибрах се доста уморен, ама нещо още не ми се спи. Затова и бложа .

Е, засега не изчаках цените да паднат. Снощи системният хард диск на компютъра, който е в офиса в къщи, взе да прави номера. Като се върнахме от ресторанта, видях че компютърът се е рестартирал и имаше някакво неприятно съобщение за хард диска. Хмммм, то тоз компютър от известно време беше почнал да се държи малко странно, но си мислех, че е заради някой вирус или спайуер. Но може и от диска да е. Веднага почнах да копирам целия системен диск (поне е само 30 ГБ) на втория диск, който добавих в кутията миналата година. Всичко се копира за по-малко от час. Погледнах пак за дискове, но не можах да намеря по-изгодно предложение от 250 GB Western Digital за $100… Поръчах си един от уеб сайта на Best Buy, но си избрах опцията да ида да си го взема от магазина, вместо да чакам тепърва да ми го доставят. Та сега дискът е в къщи, макар още да не съм отворил кутията.
Трябва да се огледам първо из PС-тата в къщи какви дискове има, че вече хич не помня какво съм купувал. Но дисковия капацитет на всичките компютри в къщи вече може и да надхвърля един терабайт… Само дето не винаги знам кое къде се намира. Но “народът иска да има”, по цитати от близкото минало. Така че уикендът може да трябва да отделя 1-2 часа да се позанимавам с преинсталация и малко почистване на домашните компютри. Дано намеря време.

Иначе днес попаднах на един много интересен чип – DS2401. Чипът представлява ROM сериен номер за вграждане в хардуер. Но това, което на мен ми направи впечатление, беше самият физически чип, който има само едно краче (е, и маса, но тя не се брои). Та сигналът по това краче е clock, положително захранване, адресна шина, командна шина и шина за данни. Удивително! Едно време в МЕИ-то цъкахме на PIC-12 – процесор с осем крачета, но тази схема тук надминава всичките ми смели очаквания. На всичкото отгоре човек можа да навърже няколко такива схеми една след друга и да ги адресира всичките поотделно, жертвайки само един изходен сигнал от микропроцесор, който да управлява тези чипове. Какво ли още ще измислим…

P.S. Най-накрая успях да наваксам с постингите – по едно време, докато си бяхме в България, бях изостанал с към десет дена, но сега ще продължавам да се старая да пиша навреме и с пресни впечатления, а не да карам с няколкодневни спомени. Имам още да пиша за България, но умишлено оставам материалите малко да поотлежат в главата ми.

Осем години!

Толкова минаха от нашата сватба! А все едно беше вчера. Даже вече не си спомням времето, когато съм бил несемеен. Е, не е като да нямам спомени, ама трябва да се замисля. Или да гледам стари снимки. И пак не мога да се почувствам ерген. Явно годините съвместен живот си оказват влияние .

Някой друг път ще пиша за самата сватба и за церемониите. Иска ми се да намеря малко снимки. Ние си донесохме сватбения албум в USA и май сканирахме всички снимки, но днес не можахме да открием къде сме ги записали. Но и това ще стане. Бо ми напомни днес как всъщност мина денят след сватбата . То цялата ситуация беше малко объркана и неизвестна. Църквата ни тогава нямаше сграда и до последния момент не знаехме къде ще стане бракосъчетанието. Тогава работех в Регионалния Център за Масова Приватизация (РЦМП) в Пловдив, който беше агенция към Министерски съвет, и ни бяха пуснали заповед, че отпуските ще са през август, така че можахме да си осигурим само меден ден – понеделника след сватбата. Търсехме си и квартира, защото не исках да продължавам да живея с нашите плюс булката, но все нищо не намирахме. Излизаха или много скъпи апартаменти, или прекалено малки. Но ние не се предавахме. Продължавахме да търсим. И петъка преди сватбата, като се връщахме отнякъде по Отец Паисий, като на шега влязохме в една агенция пак да питаме. И се оказа, че имат една гарсониера с наем, който отговаря на нашите ограничения. И не беше в края на града, а на ул. Константин Нунков – до халите в Кичук Париж. Отидохме да го видим и подписахме договор за една година веднага. Само че както може би вече сте се досетили, нямаше как да се пренесем преди сватбата . Добре, че баща ми осигури един апартамент, в който можахме да идем в неделя вечерта, че да си починем малко. А в понеделник от сутринта – пренасяне. Бях взел назаем един Москвич с теглич и едно открито ремарке. Ама Москвичът беше много каубойски – предната дясна врата се запираше отвътре с една дъска, че беше повредена бравата. Направихме няколко курса, защото гарсониерата беше необзаведена. Трябваше да сглобяваме гардероби и бюра… Но се оправихме сравнително бързо. А вторник – на работа! Добре, че тогава Бо работеше за мен в РЦМП, та можахме да сме близо един до друг в първите седмици. Но това са преживявания, които се помнят цял живот. Та вчера не отпразнувахме годишнината с местене и сглобяване на мебели, а съвсем цивилизовано си отидохме на ресторант вечерта – този път на Red Lobster. (Съвсем се оресторантихме тази седмица…) Спомнихме си младините малко (макар че на младини, особено когато бях студент в МЕИ-то, хич нямаше пари за ресторанти).

Днес сутринта беше церемонията за завършване на учебната година в училището на Ник. Сутринта не отидох на работа, а останах – исках да присъствам. Заведох детето на училище в 8:30, а в 9:15 ние отидохме в гимнастическия салон, който бързо се напълни. Тържеството беше главно за раздаване на награди на отличилите се ученици, но и за изпращане на петокласниците – училището е до пети клас, след което децата се прехвърлят в Middle School. Раздадоха всякакви награди – музикални, спортни, за изкуство, за постижения в учението. Имаше дори награди, дошли от офиса на президента… Накрая на тържеството въведоха трите паралелки детска градина, за да им връчат свидетелства за завършването на годината. Наредиха децата в салона и почнаха да ги викат по име едно по едно и да им дават дипломите Поздравяваха ги учителят им, директорката и суперинтенданта – шефът на училищната община, който присъстваше специално.
Церемонията приключи за два часа. После минахме през класната стая за една снимка на Ник и Мистър Мастърс – неговия учител, след което си тръгнахме всички за в къщи. Хванахме Ник пред училището с диплома в ръце и се прибрахме. Аз отидох в офиса, че трябваше да работя.

След работа решихме да идем да поиграем малко тенис на корт с Бо. Около нас е пълно с всякакви безплатни кортове. Почнахме от парка, но там и четирите бяха пълни. Оттам се вдигнахме и дойдохме в гимназията в наше село – там има шест корта, трите от които имат мрежи. За наше щастие нямаше никой, та можахме да поиграем около 45 минути, че да се пораздвижим малко. Ще трябва да практикуваме по-често, че още доста редовно ми се случва да направя по някой левашки удар и да стане “тенис на високо равнище” . Добре че децата бяха с нас и имаше кой да ни гони топките.