ВеБ:лог

От близо година бях решил като си дойда до България да пробвам да си открия сметка в някоя българска банка. Е, имам спестовен влог в ДСК още от детските си години (когато си мислех, че като дам на леличката червена банкнота от 5 лева, тя я затваря в един сейф и като отида след няколко месеца да тегля пари, си ми дава моята си банкнота…), но в него имам сигурно около 5 или 6 лева – толкова ми останаха след всички смяни на пари, махане на нули и т.н. . Основните ми изисквания към банката бяха да мога да си проверявам баланса онлайн и да мога да се регистрирам в ePay.bg. Искам от време на време да мога да си плащам някоя и друга българска сметка от Щатите (пример – пазя си един Прима GSM номер от няколко години и искам да си го поддържам, така че българските ми приятели да си имат представа къде могат да ме търсят когато съм в страната, а досега трябваше да моля братовчеда да ми купува от време на време по някой ваучер и д
а презарежда…). Малко се бях ровил преди няколко месеца да видя коя банка ще ми свърши работа, но като си дойдохме, поразпитах и ми препоръчаха Централна Кооперативна Банка. Та днес след като излязохме с една приятелка плюс всички деца до градината, се запътих към най-близкия им до нас офис – този на ул. Бетховен в Пловдив. Тръгнах пеша, понеже прецених, че това ще ми отнеме около 20 минути, сравнено с около 10 минути шофиране плюс неизвестно колко време и какво количество нерви за намиране на паркомясто около площад Съединение. В банката си попълних една молба-форма за откриване на сметка “Дебитна карта” (искаха ми само личната карта) и ми казаха да отида след 5-6 дена да завърша откриването на сметката – толкова време им трябва да направят самата дебитна карта. Хубаво ще е, че картата ще е с логото на Маестро и ще мога да си тегля долари от американски АТМ – така може да се осъществява трансфер на дребни суми от България до САЩ. Досега имах система да пращам дребни суми към България, но сега ще уредим и обратния канал за в случай на нужда.

Тръгнах да се прибирам за у нас и мислено се зачудих дали
да мина по Главната (беше 2 часа следобед и доста печеше) или да мина през Сахат тепе, когато ми дойде наум да мина да се видя със Здравко в Магитон Сервиз. Познах – там си беше. Та си поговорихме малко по на едно кафе и после се прибрах в къщи…

Тази вечер решихме да заведем децата на ресторант Central Park до тенис кортовете на Джендем тепе заедно с Дафи и Антон. Майка ми ги беше водила там преди – има една детска площадка, която се пада доста под око, особено от масите навън. Успяхме да се съберем двете семейства барабар с децата в една кола, че ние нямахме друга, и се запътихме натам. Ресторантът беше почти пълен. Аз като загубен американец се огледах навън, видях по свободните 3-4 маси табелки Reserved и учтиво зачаках някой сервитьор да спре, да пита от какво имаме нужда и евентуално да ни предложи настаняване или да ни върне. Но уви… нищо такова не се случи. По едно време се появи Антон, който вече беше паркирал колата, и ме попита какво чакам. Казах му. Той се позасмя, попита първата сервитьорка къде ще можем да седнем, и табелката Reserved изчезна от една маса по почти магически начин . Ама кой да ти предположи? Възрастните седнахме, а децата отидоха да си играят. В ресторанта се предлага и детско меню, с играчка към храната. Ако ходите в този ресторант, непременно пробвайте “Пюренце в гърненце” – облизахме си пръстите. Храната е добра. Ако сте с деца, въртележката с корабните въжета е малко опасна и трябва да се внимава…

Малко преди да стане време за тръгване, Бо и аз се позагледахме към детската площадка. И какво да видим – Ник събрал малко деца около себе си и нещо им говори. Мистерията се изясни малко по-късно – явно повечето от тези деца знаели английски и се заговорили с него. Та Ник явно се справя добре във всякакви ситуации . Когато си тръгнахме, всички деца взеха да му викат “Bye bye Ник”. После го питахме как се е разбирал с децата и той ни каза, че те говорели “some kind of English”. Явно ухото му не е свикнало на British English – ако все още той се преподава генерално в България.

Сутринта всички вкупом отидохме на църква с брат ми и семейството му. Не бяхме посещавали новата сграда в такъв състав (аз ходих миналата седмица, но неделя беше денят след нашето пристигане в България и само аз успях да се събудя след смяната на времето, а Бо и децата останаха да спят до около 12:30, но после нямаше никакъв проблем). Докато се натуткаме, времето малко напредна и отидохме малко по-късно отколкото аз мислех – към 9:45. Залата беше почи пълна, та намерихме място за Евгений, жена му и детето, а ние с Бо и нашите деца отидохме пак в стаята зад пулта. Службата мина много добре – припомнихме си българската си църква. След като службата свърши, можахме да се видим с много хора в двора – всеки искаше поне да каже “Здравей”. Към 1:15 вече бяхме готови да си тръгнем .

Следобeд бяхме канени на рожден ден у баща ми. Прибрахме се в къщи да се попреоблечем и хайде пак по транспорта – понеже количката, която носим за дъщерята на брат ми, е доста голяма и не се хваща в багажника на Мицубишито, когато в него трябва да има 5 човека, трябваше пак да се разделим и групата с количката да се качи на такси. Стигнахме у баща ми в около 2 часа. Той беше поканил и пазарджишките ни роднини, че да използваме случая да се видим и с тях. Баща ми първо мислил да нареди масите навън под боровете както обикновено, но беше решил, че може да вали, та бяхме вътре в къщата. Първо Ник го хвана срам от толкова много хора и беше по-тих от водата, но когато uncle Valentine го подкупи с малко пиле, се отпусна и после не млъкна… Също като баща си. По едно време вън се изля ужасен порой – добре че бяхме вътре. Изкарахме много добре – накрая останахме само нашето семейство + бащата на Бо да люпим семки и да си говорим за това-онова. Като едно време.

Днес ходихме пак до паспортен отдел на ул. Волга да си вземем новите задгранични паспорти, пък и брат ми имаше малко работа там. Тъй като си легнахме късничко снощи, не отидохме съвсем рано сутринта, а някъде към 10:30. Този път нямаше никакви опашки… Не знам дали се дължеше на факта, че отидохме по-късно, или на това че беше събота (въпреки че се отработва 23 май и си е пълен работен ден). Почти не чакахме. Самото получаване ни отне към десетина минути за двамата, защото трябваше пак да препроверим кои страници на старите паспорти не искаме да ни дупчат, да се подписваме на формулярите и прочее… Но вече имаме нови паспорти. Важат 5 години. Но следващия път май ще си ги вадим през консулството в Ню Йорк.

Следобяд отскочихме до � аковски да вземем една количка за бебето от едни приятели. Горе–долу помня къде е пътят за там и без да гледам карти. Прекият път през Калековец и Стряма е малко бавен, че в селата има павета, а и доста л
окви се бяха образували като следствие от ежедневния дъжд. Бо реши да остане за малко повече там, а ние с брат ми и жена му решихме да пробваме да се върнем за Пловдив през Шишманци и магистралата – да видим дали ще е по-добре и по-удобно, а и за да избегнем малко дупки. Но пътят от Генерал Николаево за Секирово се оказа затворен. Попитахме един от местните жители за пътя: “Добър ден” “Добър ден” “Извинявайте, откъде да минем за Шишманци?” “Ами той пътят е затворен, така че оттам и оттам. А вие що искате да идете в Шишманци, закъде сте се запътили?” “Ами за Пловдив.” “Абе що ви е тогава да ходите в Шишманци, е къде ви е пътят за Пловдив, хващате го и сте там.” Ама ние първо се набутахме по едни двойно по-лоши дупки, изпуснахме пътя за втори път (поради лиспа на табели преди разклона, който трябва да се хване) и накрая се отказахме и пак се върнахме в Пловдив по дупчестия път. Но сега поне има асфалт в кв. Парчевич, щото преди около 10 години нямаше.

Срещнахме се!

След 15 години… Беше доста добре. Антон и Дафи дойдоха да ни вземат от къщи към 19:45, че си нямах и представа къде може да се намира ресторант “Малкият Париж”. Бяхме там към 8. Нямаше още никой от съучениците, но Антон искаше да е там малко по-рано като един от двамата главни организатори. Хората бяха подготвили една дълга маса вътре в ресторанта. Седнахме в челото й и зачакахме. Съучениците взеха да прииждат един по един. Познах почти всички веднага. Имаше само едно изключение – зачудих се кой е един човек след като влезе и се запъти право към сбирката, но само до момента в който направи познатия до болка стар ТЕТаджийски жест “Ееееее…”. От 38 човека курс се събрахме 25, като от отсъстващите 13 имаме 6 в чужбина, които не успяха да са си в България по това време тази година. От учителите ни уважиха бившият ни курсов ръководител monsieur Стефан Кралев, Красимир Ангелов (ел. измерване), любимата ни учителка по литератур
а госпожа Талева и преподавателката ни по цифрова техника Таня Вълкова. Прекарахме доста добре – всички се видяхме и разменихме информации кой къде е и с какво се занимава, семейни положения и прочее. Че с някои хора не се бях виждал от завършването, т.е. отпреди около петнайсетина години. Възникна и идея да си направим един уеб сайт – за снимки и други такива детайли, но ще трябва да понапиша няколко мейла и да видя докъде е стигнала идеята. Само едно нещо ми попречи да остана до края на срещата в малките часове – цигарите. Повечето хора пушеха. Аз трая до известно време, но после ми се приисква и малко въздух да подишам . Макар че витрината беше отворена и аз да гледах да прекарвам повече време до нея, че да се проветрям, пак трябваше да си тръгнем по-рано. Но поне се видях с всички, разменихме електронни пощи и други координати и се надявам сега да поддържаме по-честа, макар и дистанционна връзка.

В заключение изказвам благодарности на двамата главни организатори на същинската част от събитието – Светльо Пирев и Антон Ночев. Мерси за хъса и отделеното време. Пожелаваме си пак така да се събираме от време на в
реме!

Днес сутринта трябваше да тръгна по-раничко от Северна България за София. Брат ми пристига с жена си и дъщеря си в около 15:00 на летището. Уговорих си среща с един приятел в София – бяхме се запознали онлайн чрез една обща позната, че имаме общи музикални интереси, но се видяхме само за 5 минути на летището при пристигането ни в България и ми се искаше да си поговорим малко повечко. Отлепих в около 9 часа от къщата. Бях сам – жена ми и децата щяха да тръгнат малко по-късно с тъста и се разбрахме да се видим направо на летището. По пътя почти не ме валя, макар че времето беше доста намусено. Минах през Враца, Мездра, околовръстното на Ботевград. Много отдавна не бях минавал и оттам. На около километър преди да се кача на магистрала Хемус, една жена почна много настойчиво да ми маха отпред и аз като наивен добряк си помислих, че и се е счупила колата (имаше една спряла кола на банкета). Като я наближих обаче, разбрах заблудата си – тя явно беше от контингента и в усилено търсене на мющерии . Дадох газ и отпраших нагоре. На магистрала Хемус имаше едно-две места в ремонт, а и в единия тунел движението беше отклонено само през едната тръба. Всичко, което ти трябва на такива места, е някой камион пред теб, който не може да се движи с повече от 40-50 км/ч по баира… Но тези случаи бяха много рядки. Минах през Богровите и задължителните два-три полицейски поста и влязох в София. Пак ново преживяване – не помня да бях влизал в София по Ботевградско шосе. Уж щях да си гледам картата да видя къде точно ще изляза, че да измисля как да стигна до НДК (срещата ни беше на Макдоналдс там, че има паркинг), но така и не стигнах дотам. Но за мое щастие излязох на познато място – около гара Подуене, а едно време съм се подвизавал малко там благодарение на Влади Гачев, така че знаех къде се намирам. Движението из София беше понатоварено, но не беше супер зле – малко се бях поприготвил за по кофти ситуация от всичко, което бях изчел . Само дето си мислех, че има вход за Макдоналдс от бул. Евлоги Георгиев, но нямаше, та трябваше малко да пообиколя, че да вляза от напречния булевард. Видяхме се с адаша и си поговорихме, но нямахме чак толкова много време. Минах и през тях, да ми покаже с какви китари свири и как си записва проектите, и стана време да тръгна за летището.

Смятах, че 40 минути ще ми стигнат от бул. Ал. Стамболийски до летище София. И вероятно щяха да ми стигнат, ако в момента, в който се качих на Евлоги Георгиев светофарите на Графа, пред Стадиона и на Цариградско шосе не бяха решили да вземат обедна почивка . Образува се трафик. Но хората си чакаха реда търпеливо, а доста бързо по кръстовищата се появиха и регулировчици, та загубих само около петнайсетина минути. Светофарите почнаха пак да работят като подминах Националния стадион. Цариградско шосе вървеше бързо, и в около 14:50 бях на летището с Бо и Ник, а Вик остана да чака с дядо си. Самолетът беше обявен с около 25 минути закъснение, така че трябваше да поизчакаме малко. Накрая се приземи и почнаха да излизат хора. Аз успях да заема стратегическа позиция пред външната врата на зеления коридор, че да виждам кой излиза отвътре. Тук брат, там брат – няма брат. Зачудих се дали си е спомнил да се качи на самолета с всичките проекти, които са му на главата . Но се появиха с жената и дъщерята след около половин час… Натоварихме нас си и багажите по двете коли и тръгнахме за Пловдив. Нямахме никакви проблеми по пътя – даже и не ни валя много. Детето понесе много спокойно наплива на всички роднини в Пловдив. Ние с Бо поседяхме малко с тях и после се приготвихме и тръгнахме за срещата на Е курс.

Вчера потеглихме за Северна България след като се върнахме от паспортите – малко на гости на роднини. Натоварихме един куфар в Мицубишито, което караме като сме си в България, и потеглихме. Мислехме да минем през Копривщица, че много отдавна не сме ходили. Обаче на около 4 километра след като се качих на магистралата от разклона за с. Труд, чух как колата почна да тътне като че гърнето се е откачило. Тъй като беше сменяно сравнително наскоро, се поусъмних, но като взе нещо да чука отзад на всяка вълнообразна неравност по пътя, спрях в аварийката да видя какво става. Оказа се, че предната поддържаща скоба на задното гърне се е счупила и то се държи само на задната, и при това май нещо се е откачило и напред към двигателя, та започна малко и да гърми. Пробвах да продължим така, но почнах физически да усещам как косата ми побелява всеки път, когато гърнето чукне в земята, а това се случваше средно по веднъж на минута, и то на хубавия асфалт. След като стъпихме на отсечката с по-стария асфалт около Пазарджик, почнах да чувам звука от чукане на метал в път малко по-често. Разбрах, че няма да мога да карам така и се спрях на бензиностанцията около Калугерово с намерение да вържа гърнето по някакъв начин, че да не го загубя. Намерих едно парче тел в колата, но беше доста късо. Огледах се по бензиностанцията и намерих на асфалта друго парче тел и като снадих двете, можах да вържа гърнето за остатъка от скобата. Спря да чука! Но продължи да гърми… Вече се бяхме отказали да ходим до Копривщица, та продължихме за София. Мислех си да хващам магистрала Хемус.

На софийското околовръстно шосе имаше три полицейски поста, от които два ме спряха… Първия път за една глупост, която направих, и за която си понесох последствията. Важна информация за каращите с американска книжка в България – трябва ви и международна книжка, и някои от полицаите го знаят. Специално ми казаха, че американската книжка не важи сама по себе си в България, а трябва и международна. Но аз имах. Втория път ме спряха ей така, без причина, след като подминах изхода за подбалканския път. Взима полицаят книжката и чете “Дривер лиценз”… “Какво е това бе?” “Американска книжка”, отговарям. Но този не ме попита за международна, а само “Гърнето днес ли изгоря?” “Да, преди малко”, отговарям. Той ме погледна малко със съмнение, но ме посъветва да го оправя и ме пусна. Имаше и трети пост на следващия разклон, но там не ме спряха. По едно време пътят взе да завива много на запад и взех да се съмнявам, че съм изпуснал изхода за Хемус – аз си мислех, че ще е директно от околовръстния път. Спрях в Нови Искър за бензин и да погледна картата. Видях, че не съм мислел правилно и че Хемус всъщност почва от подбалканския път… Но силно се замислих, че ако се върна дотам, полицаят с гърнето пак ще ме спре и ще стане лошо. Затова огледах картата и попитах човека на бензиностанцията за състоянието на пътя през Искърското дефиле. Каза ми, че пътят не е лош. Та тръгнахме да прекосяваме Балкана оттам. Пътят наистина имаше дупки само на две места. В началото, около Владо Тричков, има много наклон и завои, но след Своге става много по-добре. Показвахме на децата планини и кравички около пътя. Показах на Бо къде сме ходили преди години с Влади Гачев на Темната дупка в Лакатник . Беше много добре, макар и да отнема време. Мисля, че никога преди не бях минавал оттам с кола. Струваше си. А и тела на гърнето издържа. Само дето ме спряха за трети път за проверка на документите, но там си спираха наред, тъй като няма много трафик по този път.

Пристигнахме в селото в около 5 часа. Естествено пропуснах разклона за гарата, просто защото табелата беше поставена на около километър пред него, без дублираща стрелка на самия разклон. Та трябваше да минем по едни пътища без настилка, но поне имахме ориентир, който се виждаше от доста далеч, и накрая намерихме къщата. На децата много им хареса, защото имаше доста животни, но те най се занимаваха с двете котенца по на три седмици . Само ги разнасяха с картонената кутия, в която спяха, и се “грижеха” за тях.

Днес отидохме сутринта да оставим колата на майстора, който щеше да оправи гърнето. Човекът беше отишъл на работа, но ни прие осемнадесетгодишният му син. Вкарахме колата в гаража с канала и момчето за има-няма 5 минути свали цялата изпускателна система . Разбрахме причината за звука – тръбата, която тръгва назад от саксофона, се беше откъртила от фланеца. Разбрахме се като се върне бащата да капне две заварки и да си вземем колата по-късно, а ние се върнахме в къщата, че искахме да идем до Лом. И там никога не бях ходил… Видяхме Дунава, разни кораби, плаващи по него, един шлеп от Септемврийското възстание (помня ги от първа серия на “На всеки километър”). Разходихме се малко и по главната улица, но стана доста топло. Като се прибрахме в селото, отидохме да си вземем колата от майстора. Бяха я приготвили! С кеф си платих на момчето – заслужи си парите.

Задграничните ни паспорти изтичат тази година. Както и паспортите на голяма част от българския народ. Реших да си извадим нови докато сме в България, а не чрез Консулството в Ню Йорк Сити, защото процесът в Щатите отнема доста време, макар и да е малко по-удобен. Аз бях попрочел някоя и друга новина за опашки пред паспортните отдели на МВР и реших да идем малко преди да отворят, белким не чакаме толкова много. Речено-сторено. В 7:50 бяхме пред паспортното на ул. Волга в Пловдив. Очаквах вратата на двора да е затворена и да я отворят в 8:30 както преди 2 години, но този път не само тя, а и вратата на самата сграда бяха отворени още тогава. Причината – барчето в сградата отваря в 7:30… Така. Влязохме вътре и се понаредихме малко пред вратата на отдела за паспортите, но естествено не най-отпред – все пак имаше повече от половин час до отваряне . И към 8:10 почнах да забелязвам един факт – всеки, който се появеше, се нареждаше по-напред от нас, без много-много да се замисля, че и ние чакаме пред същата врата и все пак сме дошли по-рано. Политиката на учтиво изчакване взе да се проваля. Наредихме се и ние пред вратата (след като вече имаше около 4 човека пред нас…) и зачакахме. В 8:30 се появи един полицай, който се зае да повъведе ред – “за подаване отляво, за получаване отдясно”. В резултат на преподреждането се озовахме пети поред на опашката за подаване, въпреки че бяхме отишли толкова рано. Опашката нямаше форма на опашка, а на фуния – назад се разширяваше, и нещо все нямаше последни на нея… Опитах се да стоя мирно и тихо, но взеха да ме попререждат истимаро, та трябваше да ползвам единия лакът . В около 8:55 се добрахме на гише. Извадихме необходимите документи – попълнени формуляри, снимки, квитанция за платена такса (майка ми беше платила предварително по 60 лв на глава + банкова такса от 2 х 4 лв), старите паспорти… Но нямахме лични карти и ето ти проблем. Пратиха ни при началника, че той да разреши. Но на пропуска ни казаха, че той обикновено почвал да приема след 10 часа. Записахме се и се приготвихме за чакане. Човекът на пропуска ни посъветва да седнем да изчакаме в барчето, но то от 10 метра пред вратата “ухаеше” на цигари и се отказахме. Но не щеш ли ни казаха да се качим след 10 минути. Началникът ни обясни, че личните карти ни трябват в България, а не в чужбина, и парафира молбите с Да. Слязохме пак да изчакаме на опашката. Обадих се на полицая, че идваме от началника, но за всеки случай аз се наредих и на нормалната опашка, която вече съвсем приличаше на фуния. И забелязах друг интересен факт – половината от новопристигащите хора питаха кой е последен и се нареждаха отзад, докато другата половина си минаваше отпред без много обяснения . Но след около 20 минути ни пуснаха до гишето. Приеха ни всички документи, но трябваше да пишем молби да ни върнат старите паспорти (заради валидни визи в тях) с описание кои точно страници да не продупчат при унищожаването им, плюс обяснение защо системата показва, че по-предишния паспорт на Бо (който беше инвалидиран от консулството в Ню Йорк) все още бил валиден. Но си тръгнахме към около 10:30 с обещание, че ще са готови в събота (все забравям, че е работен ден).

Днес се бяхме разбрали с братовчеда Сао да се качим сутринта на къщата им на Бойково. Отдавна не бях ходил там. Натоварихме се към 9 часа на колата и тръгнахме нагоре. Минаването през Коматево е свързано с доста нерви – първо паветата по Коматевско шосе “предпазват” шофьорите от каране със скорости, по-високи от 40 км/ч, независимо от това колко трафик има. После дупките по асфалтовия път в самото Коматево са пословични. Едно време вървеше една история, че когато преди години разкопаха централната улица, за да прокарат тръби за канализация, доста от живущите там си поизхвърлили боклуци в рова и след полагането на тръбите и асфалтирането, пътното платно взело да хлътва тук-там. Така че е най-добре да се минава през надлез Родопи и след това по околовръстното.

До Бойково стигнахме за около час и десет минути. Пак имаше малко черен път след центъра, но оставихме колата на може би само 100 метра от къщата. Изкарахме едни столчета и масички по тревата и заседнахме на сянка. Децата се заиграха с братовчедка си. По едно време Ник дойде да пие нещо и взе да смесва в едни чаши червена Фанта и вода. Видях го, че по едно време спря и се замисли. После ми поиска един лист хартия. “Защо бе, Ник?”, питам го аз, мислейки си че иска нещо да рисува. “Ами за да напиша 25 цента и да продавам лимонада”, отговаря ми той. Явно се е научил – цяло лято в USA малките деца продават лимонада пред къщи, за да си поспечелят малко джобни пари. Та и Ник си е усвоил урока само от гледане . Изкара си към 3 лева за количките. След като му се свършиха мющериите за розовата кола и доходите му секнаха, пак се замисли и взе да пита майка си дали ще иска да пие розово кафе , но тази му идея беше единодушно отхвърлена… След това братовчеда запали скарата и стана интересно!

Слязохме си в Пловдив към 3 часа. Трябваше да излизаме с един приятел. Оставихме децата да спят в къщи и отидохме да се поразходим из центъра. Отдавна не се бях качвал на Бунарджика… Мислех си, че ще е по-голям зор, но не беше. Ама се качихме по пътя . От площадката под Альоша видяхме целия град – видимостта беше хубава. Направихме малко снимки и отидохме да вечеряме в пицерия Верди. Едно време ми беше любима, но сега не бих я препоръчал – обслужването е малко бавно, а пиците не бяха нищо особено.

Днес сутринта пратихме децата до градската градина с майка ми, а ние с братовчеда отидохме да пазаруваме храна. Посетихме Метро и Билла и напълнихме един багажник – не ми се ходи скоро пак по хранителни магазини .

След това решихме да заведем децата на зоологическия кът в Пловдив. Аз не бях ходил от много време. Та се грабнахме и отидохме. Паркингът там е малко – ако се ходи с кола, трябва да се оставя по уличката някъде около ресторант Ловен парк. Входът все още е без пари, но това, което получавате, също си струва цената. Има доста домашни животни – кокошки, кози, патки, гъски и гълъби. Има и лъв, маймуни, мечки, бизон, вълк и няколко елена. Но главното усещане там, поне за мен, беше съжаление. Почти всички животни са затворени в клетки от по няколко квадратни метра и изглеждат много отегчени. Миризмата подсказва, че чистенето на клетките може би не е много редовно . Иначе наоколо се вижда джунгла – отвсякъде дър
вета и храсти. Походихме малко и по гребната база, но стана доста топло. � еших да се приберем през пътя за Острова и Пещерско шосе, без да знам че то е в ремонт, та се наложи доста да пообикаляме докато се приберем. Но се прибрахме най-накрая.

След това се качихме до вилата на баджанака в село Извор, над Храбрино. Пътят е доста дупчест, но не е много зле. Само дето последният километър до вилата беше черен път, и с тази ниска кола, която караме тук, видях доста зор. Последният баир изобщо не можах да го кача и си паркирах под него. Жалко че нямаше Jeep. Иначе децата си играха много добре – даже по едно време се спускаха с едни камиончета по черния път . Вечерта си се прибрахме в Пловдив.