ВеБ:лог

Живеещите в САЩ знаят, че не могат да се отърват поне от няколко неща – първото, естествено, са данъците… следват други неща, и не на последно място са рекламите, получавани по пощата (junk mail). Когато баща ми ни дойде на гости за пръв път, беше много учуден на количеството поща, което получаваме в къщи всеки ден без неделя. Но може би около 50% от нея са реклами, маркетингови проучвания, увещания да си купим великия продукт “еди кой си”, уверения че сме предварително одобрени за кредитна карта с лимит $15000 и прочее ненужна литература. Преди две или три седмици разговаряхме с колегите в офиса за други неща и от дума на дума стигнахме и до този въпрос – как да се отървем от подобна напаст. Единият от колегите сподели нещо, в резултат на което всички останали изпопадахме на земята от смях (а и като се сетя сега за изражението му и точните му думи, пак ми става смешно). Ще попитате какво ни каза – ами нещо от рода на “Те като ми изпратят
такива писма, аз вадя всичката литература, която съм получил, слагам я в плика за обратна поща и си им я пращам обратно!” (Малко пояснение – повечето такива писма идват с допълнителен плик за обратна поща с предварително платена от фирмата-изпращач пощенска такса, така че да е по-лесно и по-евтино за бъдещия клиент да си поръча там каквото и да било. Е, цените на тези марки са калкулирани в крайната цена на продукта, ама кой да ти се замисля за такива неща…) Е за такова нещо аз никога не бих се сетил С тяхните камъни – по тяхната глава. Не само че няма да спечелят от теб, а започват и лека-полека да губят, щото трябва да плащат пощенски такси за нищо. Оттогава чинно спазвам повелите на моя колега – какъвто и junk mail да дойде, си го загъвам и го пращам обратно… Не съм стигнал още дотам, но ако някоя фирма е особено настоятелна, ще залепя плика за обратната поща на някое кашонче, което ще напълня я с пясък, я с някоя тухла Добре са дошли да продължават.

Ако някой все още не може да се отърве от вечерните (и не само) телефонни обаждания на телемаркетъри, може да си регистрира телефонния номер тук. Аз се записах в базата данни още в първия ден, в който този сайт оживя, и оттогава никой не се обажда вечер. Само от време на време ще да звънне някой, с когото съм имал бизнес отношения в близкото минало, но можете да ги помолите най-учтиво да ви включат и в тяхния списък на номера, които не желаят обаждания, и ще спрат и те да се обаждат. Услугата е полезна и работи.

От доста време вече чета мнения по разни български емигрантски форуми – ide.li, all.bg, dir.bg, макар и не редовно… Това, което ми прави много силно впечатление (като изключим факта, че почти всяка дискусия във форум, който не изисква участниците да са непременно регистрирани, за да оставят мнения, обикновено се превръща в дискусия по надпсуване към десетия постинг ), е колко хора говорят с неприязън към живота на българския емигрант в USA – колко скучен бил, как нямало нищо да се прави, как всички наоколо били кухи лейки и прочее изказвания. Тъй като няма смисъл да се отговаря на подобни мнения в гореспоменатите форуми (най-много да си отнеса ругатните), реших да попиша малко за това тук и да си изложа моята лична гледна точка.

Животът на кое да е място по този свят не може да се хареса на всички, които имат щастието или нещастието да живеят там. Ние, родените в България, сме пълни с всякакви спомени за живота ни в нея. Но когато аз сравнявам условията на живот с тези в друга страна, винаги се старая да не забравям нещо – спомените ми от България са предимно първо свързани с време, а после с места. Едно време, когато бяхме млади и нямахме много задължения, животът беше като бърза ведра песен – почти всяка седмица ти се случва нещо ново, което не си изпитвал никога преди това, емоции, вълнения… Но минават годинки, животът ни се променя и песента му почва да звучи малко като по-бавен рок с тук-там елементи на ритъм-енд-блус. Отговорностите растат, почваш работа, появяват се първо половинка, после деца, вече не мислиш само за себе си. Естествено е, че почваме да гледаме на тези неща с други очи. Та затова с ръка на сърцето си признавам – от близо 7 години живеем извън България и нито веднъж не съм изпитал носталгия по страната и местата. Мъчно ми е било за роднините и приятелите, които останаха там, но винаги се замислям, че и техният живот се е променил, и те ходят на работа, и те имат семейства вече (поне по-голямата част от тях). Младежкото ахо-ихи вече не може да се върне назад. Но колкото повече гледаме назад и постоянно правим сравнения с неща от миналото, толкова ни е по-трудно да гледаме напред, а и да виждаме добрите неща в ежедневието си!

Та откъде почнах… Животът в USA не е скучен. Поне така го виждаме ние. Винаги има какво да се прави (и определено не говоря за гледане на телевизия). Хората тук са толкова отворени за нови запознанства – въпросът е и ти да си отворен и поне малко да можеш да комуникираш тези си намерения на разбираем език, а не само ‘хъката-мъката’. За да има човек добра работа, е нужно образование, а то не се придобива със седене в къщи на празни приказки и клюкини. Да, и то струва пари, но ако сме малко по-далновидни, ще видим, че дългосрочните инвестиции винаги са по-добри, макар че в началото почти не носят резултати. Та приятели имаме вече бол. Всякакви. От всички краища на света. Изглеждащи по различен начин. И това, че не се познаваме от 20 години (да речем) въобще не прави общението с тях различно. Старите приятелства, естествено, си остават – повечето от тях завинаги. Но е добре винаги да сме отворени и към нови такива. Според мен когато ти си отворен към нови хора и неща, хората срещу теб ще ти отвърнат със същото. Много съжалявам, ама не мисля че може да си пренесеш къщата от Долно Нанагорнище в центъра на Питсбърг, да речем; да правиш през ден мохабети на двора със силна музика до късни доби, и после да очакваш абсолютно всички да те харесват. Не става така. Особено когато сме дошли на чуждо място и очакваме всички наоколо да се съобразяват с нас…

Най-важното е ние самите да знаем какво искаме от живота си и това да повлияе върху решенията, които взимаме всеки ден. Съвет от лични наблюдения – ако някой е на 20 години и търси предимно забавления, дискотеки и кафенета, това не е подходящата страна за целта (поне по-голямата й част). Отрицателните мнения и настроения идват в голямата си част точно от хора, които чули, че еди кой-си правел големи пачки в Америка и ‘айде и ние да ходим, щото щом тоз балък се е оправил, за нас оправните какво остава…’ И почват разочарованията и настройките. Но хора със семейство и деца, които търсят спокойствие и възможност да планират живота си без някой постоянно да им се бърка и да им казва кое как да направят “за тяхно добро”, биха могли да намерят място под слънцето тук.

В заключение искам да подчертая – моля никой да не възприема този пост като възхвала на Америка и начина на живот тук (за сметка на България). Доста съм попътувал по света и едно от нещата, които съм разбрал, е че Рай на Земята няма! Но на всеки от нас е дадено правото да избира и възможността да се възползва от него. И всички ние си имаме различни гледни точки, така че някои неща ни изглеждат различни. И едно от нещата, които винаги са ми липсвали в България, е било именно незачитането на възгледите на събеседника срещу теб. И в крайна сметка, когато разберем за себе си, че за много неща в живота ни не ни е виновен никой друг, освен самите ние – животът ни ще почне да се променя, когато почнем да променяме първо себе си отвътре.

Този пост е основно за хората, живеещи в чужбина.

Напоследък по повечето български сайтове и форуми се засилва тенденцията да се пише само на кирилица (виж и Инициатива “Шльокавица”). То така и трябва да бъде, според повечето участници там. Може би писането на методиевица нямаше да бъде толкова зле ако имаше ясни стандарти за транслитерация. Но все още няма такива, а и да има, не знам колко хора биха се съобразили с тях. Наистина за хората в България не трябва да има никакъв проблем да пишат на кирилица – доколкото знам, почти всички компютри, които се продават в БГ, са кирилизирани, а и може човек без проблем да си купи клавиатура с двуазбучни обозначения (латиница и БДС кирилица). Понякога обаче писането на кирилица може да е проблем за хората живеещи в чужбина. Техническа възможност има, да, но не винаги възможност за реализацията й. Ето какво съм научил аз:

• Ако имате собствен компютър с Windows, можете да го кирилизирате по няколко начина – по метода на Инжинера (малко повече информация за него има и тук); или да си намерите/купите кирилизираща програма за Windows. Единственият минус на този метод е че ако вече имате повече от една клавиатурна подредба, инсталирана на компютъра (например английска и френска), ще добавите още една – най-вероятно фонетична българска (въобще не е лесно да се ползва БДС подредбата в чужбина, освен ако не знаете разположението на буквите наизуст, защото обикновено клавиатура с БДС подредба трябва да се поръчва от България).
• Ако нямате собствен компютър, а ползвате публичен (в университет или библиотека, да речем), в повечето случаи нямате достатъчно права да променяте операционната система. Едно заобикoлно, но работещо решение е да ползвате онлайн кирилизатора на Кредор, като най-лесно това може да става през нечий форум, примерно този на dir.bg – отваряте отговор на някое мнение, пишете си мнението на латиница, преобразувате го на кирилица с Кредор-а и след това копи и пейст там, където всъщност пишете. Не ми е известно да има по-самостоятелно решение с Кредор от това – те казват, че кирилизаторът им е достъпен чрез HTTP, но досега не съм виждал сайт, който използва engine-а на Кредор за превод на мнения, които трябва да бъдат оставяни другаде. Е, администраторите на всеки даден български сайт трябва да се позамислят дали да дават тази възможност на потребителите си (Кредор предлагат различни скриптове за това), но така опцията е пак извън контрола на потребителите.
• Нямам знания как се кирилизират операционни системи като Linux, различни видове Unix, Sun OS, OS X и всички други, за които се сетите.

И не на последно място – когато човек живее постоянно в чужбина, някои съкращения и термини въобще не му изглеждат добре на кирилица (тук говоря главно от личен опит). Също така и доста често ни липсват българските еквиваленти на думи, които не сме употребявали в България… Затова на мен по едно време методиевицата ми беше много по-лесна – не трябваше непрестанно да превключвам клавиатурната подредба от EN на BG и обратно. Но наистина е по-добре да пишем на кирилица.

Днес прочетох в други блогове историята на Николай Баровски. И се замислих… Всеки един от нас би могъл да попадне в кофти ситуация, малко или много подобна на ситуацията на Николай. Но колко често се замисляме за подобни възможности, когато всичко в живота ни е наред и върви по мед и масло?

В съвременния свят отшелници почти не съществуват. Всички ние живеем в общество. Живеем със семейство, роднини, приятели и всички тези непознати хора около нас. Не можем да избягаме от тях (макар че да си призная, че от време на време много ми се приисква). Имаме си права като част от това общество, но си имаме и задължения. Свободни сме да изкажем мнението си за нещо даже и да си мислим, че то може да остане “глас в пустиня”. Едно от главните неща, които според мен в момента спира много неща в България, е именно безразличието. От страна на държавата и нейните представители. От страна на приятелите ни, макар че всички ние сме чували, че “приятел в нужда се познава”. От страна на непознатите хора около нас. Станалото с Николай вече е станало и не може да бъде върнато назад. Но явно има начин той поне да бъде върнат в Родината си. Но не може то така – чунким не знаем, че “царят дава, ама пъдарят не дава”. Кога ли ще стигне до дебелите кратуни на някои хора, че в момента, в който бъдат избрани да представляват българската държава и да говорят от нейно име, се задължават да представляват всички хора в държавата, а не само по-известните или по-богатите прослойки в нея.

Някой може да каже “Еми ние откъде да знаем точните обстоятелства около ситуацията на Николай и относно това колко и как точно той е бил замесен”. Не знаем. А не ни и трябва. Не сме ние тези, които да съдим хората. И колко от нас са перфектни и никога нищо не са правили накриво. “Който от вас е безгрешен, нека пръв хвърли камък…” (Евангелие от Йоан 8:7). Безразличие е да си викаме “Ама това нас не ни засяга – ние даже не познаваме човека”. И аз не го познавам. Не съм слушал и Балканджи. Но това не ми пречи да изразя отношението си към проблема. Когато се държим заедно, можем да постигнем повече! Защо България вече толкова години шляпа в една и съща локва? Защото за повечето от нас всичко е “без разлика”. И докато е така, разлика няма да има, колкото и някой да се старае да ни я пробута отвън. Това не работи!! Промяната винаги тръгва отвътре.

Моля разпространявайте информацията за историята на Николай. Вярвам, че нещата скоро ще се променят.

Днес празнувах рождения си ден… Можахме да оставим децата вечерта на Нели, една наша позната, и излязохме с Бо да празнуваме сами – с децата вече празнувахме в неделя. Ходихме до даунтаун – от доста време не бяхме ходили, ама то какво и да търсим там в друго време. Решихме да идем в Gabriel’s Gate – били сме веднъж там миналата година и доста ни хареса. Доста различна обстановка от типичния ресторант по предградията. След това опитахме малко да се поразходим по улиците в градска обстановка, което иначе не ни се случва много често “на село”, но заваля и трябваше да се качим на колата и да си ходим. После духахме свещи и ядохме торта с децата в дома на Нели. Прекарахме добре, макар и без много фанфари.

Преди да започна този блог, доста се чудех колко ще е трудна техническата част на създаването и поддръжката му (както и Дончо ме избложи)… Оказа се обаче, че изобщо не е трудно, така че реших да споделя каквото научих, без да претендирам, че знам всичко или че съм пробвал всичките изброени по-долу начини. И също така ще се опитам да опиша процес през погледа на човек, който не знае чак толкова много неща, свързани с уеб публикуване (ще се опитам да напиша нещо като Blogging for Dummies, така че комуто са ясни тези неща, може спокойно да не чете до края). Та:

1. Създаване на блог в blogger.com – три стъпки за въвеждане на лична информация и вече си имате блог. При това без никакви такси. (Не съм пробвал този вариант.)
2. Виждал съм поне няколко hosting provider-а да предлагат и те услуги, подобни на горната. Ако вземете хостинг при тях, ви дават инструменти да си направите блог, най-често безплатно. Ако се разтърси човек, сигурно ще намери доста такива предложения. (Не съм пробвал и този вариант.)
3. Блог софтуер. Това е може би най-гъвкавият вариант. Изисква само човек да научи няколко прости трика.

   Повечето блогери, които познавам, ползват WordPress. Последната до момента обявена версия е 1.5. Сваляте си ZIP или GZ файла от сайта и го разархивирате локално.

   Хостинг – трябва или да си поддържате собствен уеб-сървър в къщи или на работа (ако е така, не би трябвало да сте стигнали чак дотук с четенето) или да си осигурите хостинг от някоя компания. Примери за свясни хостинг провайдери има пак при Дончо. Минималните изисквания за хостинга са на сайта на WordPress.

   Отваряте файла wp-config.php от локалната директория с кой да е текстов редактор. В него трябва да се променят някои параметри – първо свързани с MySQL базата данни, която трябва да сте създали на хост сървъра, и после за поддръжка на български трябва да съществува define ('WPLANG', 'bg.po'); ред във файла. Също така ще трябва да копирате файла bg.po в \wordpress\wp-includes\languages\.

   Трябва да създадете поддиректория за wordpress в директорията, която се сочи от уеб сървъра (името и няма значение). Там ще копирате (upload) всички файлове от локалната си wordpress директория. Не трябва да се създават никакви допълнителни HTML файлове.

   Трябва да си създадете базите данни чрез стартиране на < име_на_домейн>/< име_на_wordpress_директория>/wp-admin/install.php от сървъра през уеб-браузър.

   Ако евентуално си имате домейн и поддомейн за блога, трябва да го пренасочите към < име_на_домейн>/< име_на_wordpress_директория>/index.php.

   WordPress идва с две теми – default и classic, но могат да се намерят доста други вече направени теми и да си сложите тема, която на вас ви харесва. Ако не можете да си намерите тема, която да харесате (аз съм все още в това положение), изходът е един – залягайте над книгите за PHP.

   Готово! Вече трябва да сте готови за първия си пост. Ако имате проблеми с WordPress, пробвайте да намерите отговор на въпросите си на форума му за поддръжка.

Успех с бложенето!

Днес отпразнувахме рождения ден на Никълъс (той всъщност е утре – на 25 април). Събрахме се в Chuck E. Cheese’s – една детска пицария с електронни игри и място за децата да тичат и играят. На влизане в заведението ръцете на родителите и децата, които са заедно, се подпечатват с печат, който се вижда само на ултравиолетова светлина, и на изхода винаги дежури някой – така че когато веднъж си вътре, може да не се притесняваш че децата ти ще избягат навън или някой непознат ще ги изведе (че и родителите малко да си починат). Събраха се осем деца и много лудяха и щуряха. Е, и аз се понаправих малко на камионджия (има някоя и друга електронна игра и за възрастни), ама колкото да не съм валат…

Ето малко снимки от събитието:

2:30 ам е… Това на нищо не прилича – уикендите определено почнаха да стават много по-заети от останалите дни на седмицата. Бяхме оставили децата на майка ми и ходихме с Бо на концерт на Електромат в Higher Ground Coffee House. ‘Ходихме’ е може би малко силна дума, защото концертът беше озвучен с моята техника и трябваше да съм там тъй или иначе, макар че имахме друго събитие за посещение следобед, та само набързо свързах системата и оставих Дан от “Петият печат” за тонинженер. Справи се момчето – бързо се учи. Добре е да има варианти.

Малко снимки (направих и други, но излязоха тъмни…):

• Електромат на сцената

  

• Дан на пулта

  

• Техника – пулт

  

• Бо на концерта

  

Скоро ще гледам да си направя и галерия, където ще има повече снимки. Но трябва да понауча малко повече PHP…

Днес беше Денят на Земята. За да го отбележим “достойно”, във фирмата организираха доброволна проява – по време на обедната почивка излязохме да правим уборка около велосипедната пътека, която минава точно до нашата офис сграда. Половината фирма се изсипа навън. Събирах боклуци с осигурените за целта ръкавици и торби и си спомнях как едно време в казармата като ни караха да вършим подобни щуротии, само орях наум и се питах “Е за какво точно трябва да чистим тук, като утре пак ще е мръсно”… а тук гледах хората как доброволно и с желание се включваха, за да “направят разлика” (буквален превод на make a difference) и въобще не им пукаше много че като съберем днес няколко торби боклуци, утре разни елементи пак ще си хвърлят фасовете, празните бутилки и опаковките от Сникерс по тревата около реката.

Миналият петък пък имаше друга проява – фирмата обяви в различни вестници и по някои от местните телевизионни канали, че в определено време в петък и събота всеки, който има стара електронна техника, с която би желал да се раздели, може да се отбие през офиса и да я предаде. В повечето градове в САЩ вече е незаконно да се хвърлят стари компютри и телевизори на боклука – трябва да се рециклират чрез специални фирми, и в повечето случаи цената за това не е включена в градската/селската такса смет, та трябва да се доплаща – цени от рода на $30 на компютър са нормални. Някой би казал “Еми дръж старите неща и ги ползвай”, ама то по едно време ти писва да се занимаваш с древна техника, а и има един друг голям проблем – все някога ти се свършва мястото в къщи да складираш подобни неща, даже и ако си се променил до степен да държиш, да речем, 1-2 коли по $30,000 пред гаража, а да си напълнил самия гараж с всевъзможни боклуци . Нашата фирма беше главният спонсор на събитието – бяха осигурили присъствието на фирма за рециклиране на електроника. Те докараха един 8-метров камион и едно 16-метрово полуремарке, като очакваха да съберат между 9 и 13 тона техника. Докараха и екип – project manager и няколко ‘професионалисти’ , само че те бяха мексиканци, почти неговорещи/неразбиращи английски, така че комуникацията с тях отсъстваше. Аз бях доброволец първа смяна – петък по обед. Заприиждаха коли. Процедурата беше отработена до съвършенство – колата влиза на паркинга (имаше някои колеги-регулировчици), ние общягите и махаме къде да спре (често пъти колкото хора махаха, толкова идеи се опитвахме да комуникираме на нещастния шофьор), отваря се багажника/задната врата и хиените скачат да отнасят де що техника има там. Е, наложи се да питаме на няколко пъти, че да не отнесем на някой нещо работещо, ама иначе добре вървеше. От купчината беше измъкнат един радиокасетофон, щото естествено трябваше музика. Единият от техниците отиде да намери удължител, че да го включи и пробва. Оказа се, че работи супер – само му пращеше плъзгача за силата на звука, ама като потупаш кутията с юмрук и пораздвижиш плъзгача малко, става. И американците често “побългаряват” нещата. Таман намери тоз колега една от местните хард-рок станции и наду радиото на 6, отвътре изкача моят шеф, ръкомахайки и крещейки “Абе вие друга работа нямате ли си точно пред този прозорец да надувате радиото – аз вътре интервюта провеждам”. Е, според мен е по-добре интервюираният още от толкова рано да види с какви откачалки ще трябва да работи и хубаво да си направи сметката. Преместихме радиото по средата на паркинга с мисълта “Ако нещо му стане и спре да работи (или някой не го види и мине отгоре с колата), друго ще си изкараме от купчината ”. Колите продължаваха да идват. Общягите се трудеха. ВСИЧКИ шофьори бяха засмени… Единият даже ни каза с шеговит тон “Не можахте ли този процес малко по-удобен и бърз да го направите?”. За двата дена се напълниха и камиона и полуремаркето – над 27 тона древна техника за рециклиране… Какво ли не видяхме – ТВ в МЕТАЛЕН шкаф, с голям надпис отпред “Color TV” (явно от 60-те години), пишеща машина с две 5.25″ флопита, дърти компютри. Но поне времето беше хубаво! Изкарахме си добре.

Тази вечер реших набързо да погледна лога на Apache сървъра, осигуряван от хостинг компанията, която ползвам. Погледнах листинга на последните посещения (извадка):

За да проверя няколко от тези IP адреси, ми се наложи ръчно да ги проверя тук (за европейски адреси) или тук (за американски). Някой дали знае някакъв наличен простичък софтуер (най-вероятно PHP, макар че може да съществува и stand-alone програма за Windows, да речем), която да приеме текстов лог файл като входни данни и да върне, да речем, друг текстов файл, където срещу всеки адрес седи резултат от whois команда – най-вероятно името на организацията, притежаваща IP адреса, страната, където се помещава, и евентуално обхват на IP ад
ресите, включващи адреса от лог файла, които дадената организация ползва. ( Замислям се за още нещо – може пък и подобен софтуер да поддържа база данни, към която да се добавят само IP адреси на нови посетители и така да е налична база данни с уникални посетители – е, само адресите им де…). Пуснах едно Гугъл търсене, но ми излязоха всевъзможни други лог браузъри с графични представяния на данните и прочее, ама не можах да намеря това, което аз търся. Благодаря предварително.