ВеБ:лог

Командировка – и то в Орландо, Флорида . Чак не можах да повярвам като се уреждаше – все съм достатъчно късметлия да ме пращат по полярните кръгове на Канада през февруари или пък в градове, които наполовина мязат на призрачни и изоставени. Но този път отиваме с няколко колеги на топло до края на седмицата – ще бъдем на една софтуерна конференция, където ще посещаваме главно сесии с цел обучение. Аз наскоро бях в отпуска и извън града, но определено ще е добре за колегите да сменят малко обстановката, а и искрено се надявам да научим нови неща.

Още при заминаването ни от Buffalo си припомних защо не обичам да летя – да, имахме директен полет до Орландо (което е рядкост за нашето – макар и международно – летище), но аха да почнат да ни качват в самолета, и обявиха, че трябва да сменят херметизиращото уплътнение на едната врата. Наоколо заваляха бъзици – “Тате, защо по лявото крило има толкова налепено тиксо?”, но си изчакахме мирно и тихо да сменят уплътнението, да го изпробват и да ни натоварят.

JetBlue все още държат високо качество на услугите си – кожените седалки в самолета и малкият екран с 36 канала сателитна телевизия все още са в наличност, но в добавка има и 100 канала сателитно радио за слушане. Аз предвидливо се бях запасил с книжка за четене (850 страници трябва да ме изкарат до петък ), но си сложих слушалките с намерение да слушам радио, което обаче се оказа малко умряла работа, защото постоянно трябваше да сменям няколко канала. JetBlue май разбират от това какво биха желали клиентите им, защото контролът за яркостта на екранчето – което е вградено в облегалката на предната седалка – позволява пълното му изключване. Аз оставих навигационния канал, но компанията се е изхитрила и показва реклами през половината време – а картата е само през другата половина. Другата малка мизерия е че може или да се слуша радио, или да се слуша телевизия… което малко ме подразни. Времето ми обаче мина неусетно – предимно в четене. Пилотът се изхитри да навакса близо 45-те минути начално закъснение и ни приземи само 8 минути след очакваното пристигане…

Идвал съм в Орландо и преди, но никога по въздух. Летището е доста голямо, с влакчета между централния и сателитните терминали, но гишетата и паркингът за коли под наем са в него – не трябва да се хваща автобус до никъде другаде. Намерихме си хотела без много разтакаване, настанихме се и с нетърпение зачакахме утрешния ден – първи за посещението ни на STAREast 2008.

Толкова ли възрастен изглеждам вече, че младите колеги в офиса (особено чуждоземските) взеха да се обръщат към мен със “сър”? Или просто си личи, че имам опит ?

Едит: Една малко “по-сериозна” снимка, че по тези снимки с късите гащи във Флорида май нищо няма да може да се обсъди

.

Ето че дойде време да се разделя с Интел – моят работодател за последните 6 години и няколко месеца. Те закупиха VTG през 2000-а година и прехвърлиха всички работници към тях. Там научих много неща за това как работи голяма фирма с поделения в много страни по света – как се поддържа вътрешна инфраструктура, IT и други дребни детайли. От мрежата в офиса се виждаха компютрите на всички други колеги по света . Е, само се виждаха, защото мрежата беше с почти параноични настройки за сигурност (и затова в последните няколко години не можех да ползвам всякакви програми за чат, ФТП клиенти и други такива екзотики, докато бях на работа)… Видях как с една ИД карта мога да вляза в местата с генерален достъп в който и да е офис на Интел по света. И как въпреки че работещите за фирмата сме разпръснати по земното кълбо, можем да имаме някаква обща корпоративна култура. Все добри неща . Виждах и как когато на влизане в USA граничният офицер ме пита “Какво работите” и аз му отговоря “Пиша софтуер за Интел”, въпросите понамаляваха след това. Виждах отвътре как понякога законите на фондовата борса (нали компанията е публична и търгува акции на борсата) вървят против всякаква логика. Хубавото беше, че хем работех за голяма фирма с хиляди работници и съответните благини, хем всеки ден идвах в офис с не толкова много колеги наоколо – идеалният за мен вариант.

Но сега започва нов етап в професионалното ми развитие. Интел продадоха нашата дивизия на друга компания. Ще се занимавам точно със същата дейност както преди, с почти същите хора около мен и същите шефове над мен – но с друга административна шапка някъде по-нагоре по йерархията. Новата фирма е доста по-малка и предлага други неща, но поне възможността за развитие (на цялата фирма) е много по-голяма. Голямата компания е като динозавър – има много възможности, но е доста трудно да завие на 90 градуса, например, когато това се наложи. Както винаги казвам, от време на време са необходими такива промени в живота, иначе започва да става скучен .

Този уикенд IT екипът ще променя инфраструктурата, акаунтите ни и всичко свързано с това. Учтиво ни помолиха да не ходим на работа в понеделник и да не питаме защо – нямало да са готови. Ама аз не се и бутам – това ще е един подарен ден отпуск . И от вторник – в нова фирма и с нов късмет!

Поне можах да си купя един Core 2 Duo процесор на половин цена от Интел и сега ще взема да си сглобя един нов компютър, че този, с който работя, е вече на цели 4 години…

Довиждане, Интел.

Днес ходихме на летния пикник на нашата фирма. Взехме и децата с нас – доста от моите колеги имат деца, а и щеше да има разни неща, подготвени за забавление. А и отдавна не се бяхме събирали с колегите така…

Пикникът беше в Chestnut Ridge Park – там обикновено стават и пикниците на българската общност . Паркът не е много близо до нас, така че трябваше да тръгнем по-рано. Денят пак беше доста натоварен от сутринта – репетиция, след това отидох да помогна на един мой приятел да товари покъщнина в камион… и чак после можахме да се
натоварим всички в колата и да поемем към парка. Той е разположен на доста голяма площ и има доста места за пикник. Трябваше да намерим къде е нашата фирма, но някой от колегите се беше погрижил да сложи знаци покрай единствения път в самия парк, така че не беше трудно да намерим нашия заслон.

Read the rest of this entry »

Миналата седмица получихме една електронна поща от нашата офис-мениджърка – съобщаваше ни, че фирмата, от която наемаме сградата, където се помещава офисът ни, организира Customer Appreciation Lunch. Обяд за благодарност към клиентите си, демек. Щяли от толкова до толкова часа да опънат маси с пици и пилешки крилца отзад на паркинга и да ни черпят, понеже сме им добри клиенти и им плащаме солидни месечни наеми. Не че аз знам какви са сумите, но предполагам, че са добри . И затова хората искат да покажат, че ни оценяват като добри клиенти и да ни покажат малко внимание.

Доста от бизнес взаимоотношенията, които аз наблюдавам в тази страна, се базират точно на такива логични дреболии, а не на шуробаджанащина и ‘дайте да дадем’. Даже и да не се познавате лично, все гледат да ви уважат и да ви покажат, че сте важни клиенти. Е, парите за такива мероприятия естествено идват пак от вашите джобове, но за мен е важен жестът. А и вниманието – така всеки може да се почувства по-специален . И всичко е честно, почтено, и най-важното – законно, но и човешко! И не е много трудно за реализация.

Тук прекарвам дните си през седмицата…

Доста често ми се случва да оставам в офиса през обедната почивка – или се е натрупала повече работа за свършване, или просто никъде не ми се излиза и си седя на бюрото и се ровя в Интернет. Ако е останала храна от предишната вечер (и ако съм си я опаковал и не съм я забравил сутринта ), имам и обяд. В офиса си имаме отделно помещение, където има микровълнови фурни, а също така и маси и столове, но аз почти никога не ходя да ям там. Отивам само да си притопля обяда и се връщам на бюрото си – така мога хем да обядвам, хем да чета нещо. Но и да няма храна, пак е добре – в повечето случаи не ми липсва, особено когато имам интересни занимания. Знам, че не е добре да се пропускат хранения, но понякога не сколасвам да помисля за всичко. В такъв случай може или да отидем на обяд с колеги, или да прескоча за 15 минути да си купя нещо отвън и пак да се върна да си го ям на бюрото.

Офисът ни се намира в едно предградие и най-близките ресторанти са на около 3 мили, така че пак трябва да се ходи с колата. Най-удобно е да отиде да си купи човек или някое парче пица, или сандвич тип “подводница” (sub sandwich). Обикновено всички ресторанти или сандвичарници предлагат lunch specials – храната идва с малка отстъпка ако купиш това и това или онова – и човек може да се нахрани добре за $5-6. Все пак всички гледат да привличат клиенти. Загъват ти каквото си вземеш в кутия или найлонова торбичка и се връщаш обратно. Тук картинката с маси, извадени навън пред заведението, не е много типична, да не кажа хич. Сега лятото е хубаво да седне човек навън (освен ако не е много жега), но възможностите за това са малко. Добре че зад задната врата на офис сградата ни има един голям сенник и под него има 2-3 маси и човек може да се пробва да седне там, но за жалост и пушкома се пада там (и въпреки че повечето ми колеги не пушат, има няколко, които постоянно са там и развалят въздуха). Така че за мен е най-добре да си седя на бюрото в кюбикъла през обедната почивка, когато взимам такава. Иначе просто си тръгвам по-рано или просто работя повече часове този ден, за сметка на следващия, когато можем да излезем с Бо да се видим малко без деца.

А вие от кой тип сте – къде обядвате??

Рядко пиша за фирмени истории, но това, което правихме с шефа ми днес, ми хареса много. А е логично и ще ми помогне на мен да градя бъдещето си като инженер. По принцип пишем едни планове за професионално развитие (гледната точка е предимно нашата, на работещите), които после обсъждаме с непосредствения си мениджър, та той или тя да види какво съдействие може да ни окаже така че да се развиваме професионално. Един от новите документи, който трябваше да попълним и да обсъждаме покрай тези планове, е т.нар. Матрица на Уменията. Шефът ми връчи един документ от 9 страници, 6 от които бяха заети от една таблица – умение, оценка, интерес, примери… Някой във фирмата се беше постарал да вкара почти всички умения, които са ни нужни за работата ни в областта ни, в таблицата. От нас се искаше да оценим знанията си по всяко от тях по една скала, да оценим и бъдещия си интерес към всяко умение и после да подкрепим мнението си с примери от минали години. Аз първо си мислех че това ще е поредната бошлаф корпоративна простотия, но се оказа много интересно. Човек наистина може да види колко знае и накъде иска да се развива – а и е по-лесно когато това е черно на бяло пред очите ти (един от другите колеги се оплакваше на шега че му причерняло пред очите като си попълнил таблиците и видял колко всъщност неща не знае ). Фукните не вървят, защото после сядате на четири очи с шефа си и почвате да обсъждате таблицата ред по ред. Той ни беше помолил да си попълним първите две графи, а примерите да измислим след като си синхронизираме гледните точки и очакванията. Та аз седя с лаптопа и моя вариант на таблицата, той седи срещу мен с напечатана празна таблица, казва ми какво мисли за умението Х и ако това, което той вижда, се разминава с това, което аз съм написал, го обсъждаме и решаваме какво точно да оставим в документа. Разбрах някои неща за себе си – как изглеждам в очите на другите колеги. Разбрах и че се ми се носи славата на най-добър guesser в офиса. Ама пусто не играя на борсата . Та прекарахме много ползотворен час в кабинета на шефа днес. Успяхме да свършим цялата таблица – нов рекорд за групата, според както той ми каза. Тази или другата седмица ще трябва да седна да помисля за примери, с които да си допълня документа. Че май се задават възможности да си развия някои от уменията!

Фирменото ни парти за Christmas беше обявено за днес следобяд. Май колегите от комитета се усетиха доста късно за тази година, защото можаха да намерят място за партито само за днес, и то от 1 до 5 часа следобяд… Бях помолил майка ми да дойде да гледа децата, че ние с Бо да можем да отидем. Не сме ходили от доста години, че първо децата бяха малки, а по време на кризата (2001-2003) фирмата не покриваше разходите за такива увеселения, а колегите обикновено правиха парти от типа “плащаш $30 на глава и после има 6 часа отворен бар…”, ама ние като не пием, не виждах смисъл да давам толкова пари. Тази година партито беше в Brennan’s Bowery Bar. Заведението е май ирландско, ама не видях много детайли. Бяха ни отделили една голяма стая, с един момък вътре, който обслужваше бара . Ние отидохме още в самото начало, че аз мразя да закъснявам за обявено мероприятие, даже и да знам че ако ида навреме може да трябва да почакам. Имаше няколко човека там преди нас. Можахме да си поговорим с доста колеги. Единият от добрите ни приятели ще се жени догодина и ще трябва да си запиша датата от сега, че да не забравя. На 14-и октомври 2006 ще ходим на сватба .

Към 3 часа сервираха обяда. “Сервираха” е силна дума, защото просто извадиха едни тави с разни неща за ядене, сложиха ги на едни стойки върху спиртни горелки, че да са топли, и всеки минава и си гребе каквото му душа сака от тавите. Като се изчерпи една тава, един друг момък носи от кухнята нова. Не знам как точно бяхме платили, но май беше за храна за няколко часа. И какво ми направи впечатление в края на партито – каквото беше останало по тавите не беше скришно прибрано от персонала в стремежа си да ни удари по джоба. Просто изкараха кутии за take-out и човекът изгреба храната от тавите, сложи я по кутиите и мина по масите да ни каже, че който иска да си вземе храна за в къщи, просто трябва да мине през масите и да грабне кутия. Удобно! За жалост си спомних ресторантския персонал в България от близкото минало… ама не ми се говори сега за това.

Понеже даже още беше светло навън, отидохме с Бо малко да се поразходим и да позяпаме из един мол. Въпреки че има 2 седмици до празника, беше доста тъпкано с хора. Ходят, гледат, пазаруват подаръци. Магазините реагират (пак за разлика от една известна нам държава) със силно сваляне на цените. Бо си взе една дънкова пола, която от оригинална цена $34 беше пусната на разпродажба за $8.50 – 75% намаление. И по всички магазини имаше някакви подобни проценти… Само да има време да обикаля човек.

Трета година поред все така се нагласят нещата, че трябва да работя през дългия уикенд за Деня на Благодарността. Преди две години трябваше спешно да оправям неща за един клиент, миналата година май трябваше да се пътува някъде в командировка, а тази година трябваше да наваксам малко с един проект, който се движеше много трудно. Та можах да си почина само в четвъртък, а вчера бях на работа. Днес също съм в офиса, а и утре се очертава идване. Но поне не съм сам в лабораторията – още трима или четирима колеги работят по друг проект. Кофти се получи така, ама поне системата е честна и ще си взема тези дни някой друг път. Само ще трябва да се разбера с шефа – отпуската ми зависи само и единствено от него. А той се съобразява с моите желания и нуждите на бизнеса. Та затова не тежи толкова много работата през дългия уикенд.

PASS, please, PASS!!!