ВеБ:лог

Сега вече нищо не разбирам…

Когато преди пет години отидохме на ул.Волга в Пловдив да подадем молби за издаване на български паспорти, образувахме мини-скандал със служителката, приемаща документите ни. Изискваше се да отидеш да си получиш новия паспорт, като удостовериш самоличността си с лична карта. Оказа се, че “Но ние забравихме личната карта в САЩ” не е никакво извинение. Обясненията ми, че е напълно достатъчно да удостоверя кой съм аз със задграничния си паспорт бяха игнорирани и бяхме изпратени при Началника на Паспортен отдел, който да ми разреши да си взема новия паспорт, като се легитимирам със стария, по изключение. Човекът ни подписа молбата, но ни обясни как личната карта е документ само за територията на Република България и как трябвало да си я оставяме в България, когато напускаме страната.

Вчера на това ми обяснение българският консул в Торонто реагира с “Ама това изобщо не е вярно. Кой ви го е казал??? Личните документи са си ваши лични и не можете да ги оставяте някъде другаде. Трябва да си ги носите винаги с вас.”

Прочетох и Закона за българските документи за самоличност (ЗБДС). Там не открих подобен параграф. И седя и се чудя – да си нося ли личната карта с мен, ако постоянно пребивавам в чужбина, или да си я оставям в България???

В последно време съм наводнен от писма от всички банки, които са ми издали кредитна карта – от днес, 22-и февруари, в САЩ влиза в сила нов закон (CARD – Credit Card Accountability Responsibility and Disclosure Act of 2009), регулиращ отношенията между картоиздатели и картопритежатели. Основната цел на закона е “да установи честни и прозрачни отношения при даване/получаване на кредит и т.н.”. Дали обаче наистина ще стане така?

Кредитната карта е инструмент! Нищо повече. Сама по себе си такава карта е само парче пластмаса, което не е нито добро, нито зло. Всичко зависи от устройството зад картата – човекът, който я използва. И никакви закони не са в състояние да променят глупостта човешка.

Притежавам кредитни карти от 1998-а година и не съм виждал ситуации, в които картоиздаващата банка самоволно прави нещо в ущърб на клиента си. Да, понякога банките променят условията по договора на дадена карта, но това винаги се предхожда от писмо с информация за предстоящите промени, което винаги завършва с параграфа “Ако не сте доволен от предстоящите промени, можете да ни уведомите до дата и ще прекратим договора си с вас”. Повечето оплаквания от клиенти идват от факта, че доста от тях не знаят на какво хоро се захващат и после се оплакват, че страдат несправедливо. Но дали наистина е така? Вярно е, че договорите между банка и клиент обикновено се състоят от няколко страници ситно написан текст, но главните неща са няколко и се разбират доста бързо – плащай си вноската навреме, смятай каква лихва ще платиш (ако имаш баланс за пренасяне от месец на месец) и не си мисли, че взетите назаем пари са “безплатни”. Ако обаче клиентът няма финансова дисциплина и не може да смята – никой друг не е виновен, тук все пак е Америка, не Европа, и всеки гражданин си носи отговорността за собствените си решения сам, а не трябва да разчита на и да обвинява правителството за тях!

Това, което лично мен ме издразни най-много, е един съвет от експерт в тази статия. План с отложено олихвяване (deferred-interest balance) е кредитен план, в който началният период (от 6 до 36 месеца) е с ниска лихва или изобщо без лихва!, а банката печели от постановката, че ако балансът по сметката не е изплатен напълно след изтичането на първоначално обявения период, лихвата се начислява със задна дата – от започването на периода – като процентът е доста висок (около 20-30% годишно, например). Та експертът казва “Участието в такъв план с отложено олихвяване е рисково начинание. Освен ако целият баланс не е изплатен изцяло през уговорения период, банката ще си събере лихвата със задна дата след изтичането на периода на промоцията. Ние мислим, че този вид кредитни планове трябваше да бъдат забранени в новия закон.”

Преди много години говорих с един американец, който привършваше похода от 2200 мили по Апалачката пътека. Той ми каза “Не знам накъде отива нашата държава, но за да предпазим глупаците от самите тях, ние всички се правим на глупаци.” Та така и с експерта по кредитните карти… Кредитните планове с отложено олихвяване са инструмент, който аз – а и всички по-умни хора, които могат да смятат на ниво пети клас – използваме много редовно, особено за големи покупки. Пример – телевизор за $1200. Магазинът предлага кредитен план с 0% лихва за 36 месеца. Взимаме $1200, разделяме ги на 35 вноски – за да имаме малко резерва – и получаваме месечно плащане от 34.2857, което закръгляме на $35. Вкарваме тази сума в месечния си бюджет – а който няма такъв, аз не съм му виновен ни най-малко, че след изтичането на тригодишния период ще му бъде начислена лихва от порядъка на няколкостотин долара… Ако платим за същия телевизор с нормална кредитна карта с 15% годишна лихва, вноската ще е $42.54 (за 35 вноски), а цялата платена сума – $1488.90, т.е. ще платим $288.90 лихви, като единственото предимство на този вариант е това, че клиентът не трябва да мисли чак толкова, защото даже и да пропусне вноска или да плати по-ниска такава, периодът за изплащане ще се удължи, а начислената лихва ще нарасне. Само дето отговорността от страна на клиента ще е по-ниска…

Ами аз не искам да живея така! Искам да имам избор да си троша собствената глава, ако реша, че така ми е по-изгодно. Предпочитам да има всякакви видове системи и аз да си избирам коя да използвам, вместо загрижени за моето благосъстояние управници да решават вместо мен. В крайна сметка, ако искам да живея по този начин, ще се преместя в Западна Европа, защото там го правят много по-добре. Но в САЩ личната свобода и независимост на индивида винаги са били по-важни – и се надявам, че това ще си остане така.

Живея в регион с много снеговалеж – средно по 2.31 метра на година. Не, това не е на северния полюс – градът е на ширината на Ловеч. По-голямата част от снеговалежа се дължи на “ефекта на езерото” (lake-effect snow). Докато езерото Ери, което се намира на северозапад от града – т.е. точно по пътя на прииждащите от северния полюс арктически въздушни маси – не е замръзнало, студеният въздух засича топлите изпарения от езерото, издига ги нагоре, където замръзват, и после ги разстила върху целия град във вид на сняг. Аз лично помня зими, когато снеговалежът е достигал 150 сантиметра за по-малко от 24 часа! Когато всичките 25 000 кв. км. на езерото се сковат от лед – което обикновено се случва през втората половина на януари – езерния сняг престава и снеговалежът идва предимно от нормални атмосферни фронтове.

Как се справят местните власти с такива условия – често доста екстремни и “катастрофални”?

Първо – досега никога не съм чул зимата на тези географски ширини да изненада някого. Единственото полуизключение беше бурята през 2006-а, но това беше повече бедствие, отколкото “изненада”. Всички местни власти – а в САЩ всяко предградие си има отделно кметство, служители, бюджет и комунални служби – се подготвят още от лятото. Складовете се пълнят с каменна сол – с нея улиците се размразяват и изсушават доста бързо (въпреки негативните ефекти върху автомобилите), техниката се потяга, а когато е необходимо, се предвижда бюджет за нови снегорини и прочее.

Второ – всички улици попадат в нечия юрисдикция. Кварталните улици в градовете са отговорност на кметството. По-големите артерии обикновено попадат в юрисдикцията на общинските власти, a пътищата с щатска номерация, както и междущатските магистрали (даже и локалните такива) се почистват от щата. Както си е и логично, чистенето върви от по-големи и по-натоварени улици към по-малки местни улички. Доста често ми се случва да тръгна за офиса рано сутринта като карам по кварталните улици, които са видимо почистени, но преди 2-3 часа и в резултат по платното има сняг. Когато изляза на една от главните улици в наше село, тя е почистена до асфалт. Магистралата също е почистена. Групите за почистване на магистралата са впечатляваща гледка – три камиона с по три гребла (едно отпред и две странични) се нареждат по цялата ширина на магистралата и карат с 50-60 км/ч, а покрай тях хвърчи сняг…

Когато падне много сняг за малко време, повечето власти обявяват затваряне на някои или всички улици. В тази ситуация човек може да бъде глобен, ако излезе с колата си на улицата. Това дава възможност за по-бързо почистване на всички улици без излишно пречкащи се коли. Освен това в нашето предградие е незаконно да си оставиш колата на улицата пред къщи между 4 и 6 сутринта – това е местен закон. Колите трябва да бъдат паркирани на алеите пред всяка къща. Това дава на общината празни улици, които се почистват по-лесно сутринта, преди хората да почнат да излизат за работа.

Трето – отговорността за почистването на тротоари и прилежащи към къщите или фирмите площи е отговорност на собствениците, не на общината. Общината може само да налага глоби на субекти, които явно не чистят сняг.

Четвърто – хората, живеещи в този климат, знаят да шофират на сняг. Не съм чувал много от местните шофьори да слагат зимни гуми – аз лично винаги съм използвал само всесезонни – но рядко виждам юнаци, които да се бутат и да те изпреварват по заснежените улици. Е, обикновено виждам повечето такива в някоя преспа след миля-две, но като цяло шофьорите са културни и движението през зимата рядко се затормозява от идиоти с гореща кръв.

Следва фоторепортаж от 28-и януари – снеговалежът през нощта беше около 10 сантиметра. Всички снимки са правени от колата.

Read the rest of this entry »

Отговoр на въпрос на Дончо за това как се получават лекарства с рецепти в САЩ:

1. Първоначална партида

Отдавна не съм виждал хартиени рецепти – както и хартиени бележници – в докторски офис. Когато лекарят влиза в стаята, за да прегледа пациента, обикновено се движи с един нетбук, който е свързан с мрежата в офиса и служи на доктора за електронен картон. Цялата здравна информация за пациента се съхранява електронно. При необходимост от издаване на “рецепта”, лекарят пита пациента от коя аптека би желал(а) да си получи лекарството (това зависи както от местоположението на аптечните клонове, така и от застраховката на пациента). Рецептата бива издадена електронно и засилена по електронната поща до съответната аптека. Пациентът получава съобщение по електронната поща, а може да се обади и по телефона в аптеката. След като се получи потвърждение, че рецептата е забъркана, пациентът минава през аптеката (може и през drive-through прозореца – повечето аптеки имат такива), и си получава хапчетата/сиропа, както и няколко листа информация за лекарството и ефектите от него. На етикета на лекарството пише за колко още партиди важи текущата рецепта (примерно – още 3 презареждания по 30 хапчета), като тази информация се запазва и в информационната система на аптеката.

2. Допълнителни количества – от аптеката

При изчерпване на наличното количество лекарство и при нужда от презареждане пациентът може да се обади по телефона в аптеката, да мине през уеб-сайта им или да им изпрати електронна поща, като упомене номера на рецептата си и попита кога ще може да спре да си получи новата партида лекарство. Доколкото помня, ограничения кога може да се получи дадено лекарство няма.

3. Лекарства по пощата

Другата възможност за получаване на лекарства с рецепта е по пощата – съществуват фирми, специализирани в доставка на такива лекарства. Не съм използвал тази възможност и не ми е ясно как точно се изпраща рецептата, но ще е нещо подобно на процедурата с аптеките. Важно е да се отбележи, че обикновено аптеките дават доза лекарство за 30 дни, докато по пощата пациентът има избор – 30-дневна или 90-дневна доза (като цената на 90-дневната не е тройната цена за 30-дневната доза, а обикновено множителят е около 2.5, така че този вид доставка излиза по-евтино).

Това е. Кратко, точно и ясно. И без аптекари, които си интерпретират разни правила, както на тях им изнася. Обикновено законовите разпоредби са разпечатани и окачени около гишетата, а колкото пъти ми се е налагало да питам аптекарите или помощниците им за някаква информация, винаги съм бил изслушван с уважение и съм получавал любезни отговори (но винаги с уговорката, че те са само аптекари, а не лекари…).

Преди две седмици в САЩ се случи нещо, което като че ли не стигна до водещите новини и не влезе в списъка на текущите сензации, но поне според мен – а и според доста други американци, с които говорих напоследък – отразява нагласата на по-голямата част от немързеливия народ относно бъдещето на задължителните здравни осигуровки, които президентът Обама се опитва да ни натресе.

Според американската Конституция всеки щат има двама представители в Сената. Длъжността “сенатор” е избираема, със срок от шест години.

Щатът Масачусетс е единият от най-либералните щати (редом с Калифорния). Досега винаги е бил крепост на Демократическата партия – чиято политическа програма винаги е била по-социална и по-лява. Допреди няколко месеца мястото на старши сенатор от Масачусетс беше заето от Тед Кенеди – брат на застреляния президент Джон Кенеди и на застреляния кандидат-президент Робърт Кенеди, избран за първи път за сенатор през 1962 година и неизменен член на Сената до 2008 година (46 години!); един от старшите членове на Демократическата партия и известен либерал. Тед Кенеди умира от мозъчен тумор през август 2009, като в следствие на това мястото на сенатор от Масачусетс става вакантно. Губернаторът на щата назначава временен сенатор за времето до специалните избори през януари 2010. За сенаторското място си съперничат госпожа Марта Коукли, демократка с либерални възгледи (включващи безрезервна подкрепа за предлагания от президента Обама Закон за национално здравно осигуряване), и сравнително неизвестния Скот Браун, консервативен републиканец и аутсайдер за света на националната политика на САЩ.

Това, което направи тези специални избори интересни, беше факта, че до смъртта на Тед Кенеди Демократическата партия имаше необходимито мнозинство от 60 гласа в Сената – достатъчно за прокарването на закона за здравното осигуряване. Бъдещето на този закон щеше да бъде решено от гласоподавателите в Масачусетс – защото без мнозинство президентския закон щеше да бъде очевидно отхвърлен.

В началото на кампанията почти никой не се съмняваше в окончателната победа на госпожа Коукли – все пак ставаше въпрос за либералния Масачусетс, крепостта на Тед Кенеди и нейната Демократическа партия. Постепенно обаче симпатиите на гласоподавателите започнаха да преливат в посока републиканеца Браун и във вечерта на изборния ден стана ясно, че именно той е спечелил с 51.94% от гласовете срещу 47.07% за Коукли.

Защо?

Съществуват няколко теории по този въпрос, но според мен главната разлика се дължи на един прост факт – щатът Масачусетс има обществена система за здравно осигуряване, много близка до това, което се гласи на национално ниво. Идеята е че понеже имало много неосигурени граждани (каквато е и митологията на национално ниво, но за това – друг път), щатът създал социална система за здравно осигуряване, при което се налага на всеки, независимо от желанието на индивида, да си закупи здравна застраховка, а при липса на такава се налагат финансови (данъчни) санкции – както на гражданите без застраховка, така и на икономически субекти (фирми), които не желаят да участват в системата.

Общите черти на всякаква такава “социализирана” система са очевидни. Хората генерално престават да се интересуват от това какво биха могли сами да направят за здравето си и за разходите, свързани с него, защото тъй или иначе са задължени да плащат. При липса на достатъчно гъвкава обратна връзка системата бива използвана от безотговорни участници в нея и резултатът е, че по едно време парите свършват. Като се има предвид и американския начин на мислене – най-важното за индивида е свободата, независимостта и личната отговорност пред закона и обществото – става ясно, че подобни системи нямат розово бъдеще в САЩ. И гласоподавателите в Масачусетс ясно го показаха преди две седмици.

Надявам се, че оттук нататък здравната реформа на президента Обама – поне в досегашния й вид – ще се загуби в историята. Говорил съм с много хора за предимствата и недостатъците на сегашната ни здравна система, и виждам едно общо мнение – повечето хора са щастливи със системата, която имаме сега. Има място за подобрения, но определено повечето работни и отговорни хора не желаят социални системи за здравно осигуряване в САЩ.

Защото ако някой държи на социализираното здравеопазване, субсидирано от държавата, винаги може да се премести в Европа и да го изпита на гърба си…

Нашият щат – Ню Йорк – напоследък е позакъсал откъм бюджет. Мисля, че има болестта на повечето съвременни правителства – харчовете да са доста по-големи от приходите. Губернаторът-демократ (който даже не беше избран на тази длъжност, а наследи предишния губернатор, който подаде оставка като резултат от скандал с проституция на високо ниво) реши да увеличи приходите, вместо да процедира с по-правилната, но по-непопулярна мярка – окастряне на разходите на щата. Преди около две седмици нюйоркчани осъмнахме с новината, че от догодина ще ни трябват нови номера за колите.

Процедурата с номерата на колите в Ню Йорк е проста – при регистрация на закупен автомобил е необходим номер. Собственикът може да кандидатства за нов номер или да прехвърли номер от стара кола. След закупуване на табелата с номера тя става притежание на собственика на автомобила – след като е била заплатена само веднъж. Регистрацията важи две години, като след изтичането й трябва да бъде подновена, но без такса на нови табели. Досегашните табели изглеждат така:

Предложеният дизайн на новите табели:

Промяната щеше да се състои в следното – всеки собственик на автомобил, който подновява двугодишната си регистрация (а таксите за регистрация бяха повишени с около 20-25% преди месец) след април 2010, трябваше да доплати малко повече пари – $25 за две табели с новия дизайн + допълнителни $20, ако желае да запази сегашната си комбинация от букви и цифри. Новите табели щяха да дойдат по пощата заедно с новия талон за регистрация. И толкова…

Официалната новина вече изчезна от сайта на нюйорския КАТ, но общо взето тонът й беше доста вдъхновяващ – как тази промяна била добра за всички нас, как старият дизайн вече бил много стар и древен (а последната кампания за смяна на дизайна беше през 2001-а година), как светлоотразителното покритие на старите номера вече било поизносено и как се виждали по-трудно, как губернаторът щял да позакърпи бюджета с допълнителните средства от новите табели, и прочее и прочее.

Хубав план, но жителите на целия щат се вдигнаха заедно против тези допълнителни налози. Криза или не, доходите на населението понамаляха през последните няколко месеца и новите такси точно по това време не изглеждаха особено примамливо. А и почти всекиму е ясно, че пари, събрани по този начин, няма да бъдат похарчени много разумно. Някои от щатските сенатори, които представляват избирателите си, а не собствените си интереси, отвориха сайтове, на които всеки можеше да се подпише против предложената промяна. Вдигна се шум, хората започнаха да протестират… И няколко дни по-късно, в неделя, губернаторът се появи по телевизията и съобщи, че целият план отива на кино. Няма да плащаме за нови табели догодина – явно тези промени ще останат за по-далечното бъдеще.

Аз се подписах във всички петиции, които можах да намеря онлайн, и ще продължавам да го правя и в бъдеще. Оказва се, че управниците само от това разбират. Докато седим и си мислим, че те ни мислят само доброто, всичко ще си върви по старому!

Каква е процедурата за придобиване на българско гражданство по произход за граждани на САЩ на възраст под 16 години, чиито двама родители са българи?
Не успях да намеря компилиран отговор на този въпрос, така че ще отразя моите открития тук.

Законовите изисквания се намират тук. Почти нищо не ми стана ясно след като ги прочетох и реших да се обадя на българското консулство в Ню Йорк, за да потвърдя процедурата. Свързах се от първия път, без много чакане (за разлика от минали години) и една много любезна дама ми обясни, че за деца на възрастта на моите ще е най-препоръчително първо да извадя необходимите документи от американска страна и да се опитам да ги подам в общината по местоживеене на майката в България, с надежда това да е достатъчно. Опитах се да попитам какво да правя, ако това не се получи – и отговорът беше “Ако не стане, обадете ни се пак и ще ви изясним следващите стъпки”. Следната процедура е в сила за деца под 11 години:

1. Заверка на акт за раждане, издаден в САЩ (birth certificate) с апостил

Общи положения, както са описани на сайта на българското консулство в Ню Йорк.

Списък на отделите, от които се изисква заверка с апостил, в различните щати, може да се намери тук.

• Заверка на акта на раждане в Здравния отдел (Department of Health) в съответния щат.

За New York State – NY Dept of Health заверява актове за раждане по един от следните начини:

По Интернет

По пощата

По телефона

• Официален препис на акта за раждане може да бъде издаден и от самия град, където е родено детето – в моя случай от Amherst Town Clerk, лично, срещу $10 (на копие), платими чрез дебитна карта (плюс $2.50 такса за услугата), в брой или с чек (без допълнителни такси). Копието се получава веднага.

  Личен опит: отделът за работа с граждани в кметството работи от 8 до 16:30 часа (без обедна почивка) в работен ден. Офисът няма остъклени гишета, а е една голяма стая с 6 служителки на бюра и един плот отпред за клиентите (там съм клиент, не молител). Цялата процедура ни отне 5 минути – попълва се един формуляр (казаха ми, че може да сложа имената и на двете деца в него) и докато още пишех, едната от служителките си преписа двете рождени дати и фамилното име и ми разпечата преписите още преди да подпиша формуляра. Поиска ми само шофьорската книжка – аз бях завел и Бо в случай че е необходимо присъствието и на двамата родители, но това не е задължително – подпечата преписите, поиска ми $20 и ни отпрати с “Have a nice day”.

  Резултат: 5 минути, $20.

• Полученият препис от акта за раждане трябва да бъде официално заверен и в общината по местораждане – в моя случай Erie County, NY. Заверката за автентичност се прави на място, срещу $3 на документ.

  Личен опит: Бо свърши тази работа – сградата, където се помещава Erie County Clerk, се намира в downtown. Паркинг има на улицата пред сградата, срещу около $2 на час. Получаването на заверката отнема няколко минути.

  Резултат: 10 минути, $8.

• Издаване на апостил от Държавния департамент (Department of State) в съответния щат – за Ню Йорк става по пощата, срещу $10 (на копие). Срокът е от 2 до 4 работни дни. Цена за препоръчана поща – по $5 на писмо.

  Личен опит: Писмата със заверените актове за раждане бяха пуснати в петък. Отговорът с двата апостила пристигна по пощата в четвъртък.

  Резултат: 6 дни изчакване, $30.

Документни разходи от американска страна: $58 за две деца, или по $29 на дете.

БЪЛГАРИЯ

2. Превод на документите на български – 10 лева на страница, по 3 страници на дете = 60 лв. Срок – 2 дни.
3. Заверка на преведените документи заедно с оригиналите в министерството в София – направено чрез посредническа агенция, цена 40 лв на дете. Срок – няколко дни.
4. Представяне на американския акт за раждане заедно с апостила и всички преводи в Службата по гражданско състояние на общината по последно местоживеене в България за отразяването му в българските регистри – за мен това е Община Пловдив.

   Оказа се обаче, че Община Пловдив е разделена на няколко района и човек трябва да отиде в правилния район, в който се съхраняват данните по гражданското състояние за съответния индивид. Аз започнах от Район Източен – защото имах спомени, че когато на Боряна й беше нужен нов акт за раждане, го взехме от там. Оказа се, че това [вече] не е вярно и нашият пловдивски адрес е обслужван в Район Централен. Факт, който намерих за доста интересен, е че служителката от Район Източен ми каза, че ако сме “били при нея”, придобиването на българското гражданство ставало за два дни с документите, които й представих за преглед; но не знаела какъв е точно процесът в Район Централен. Явно това е процедура, която се определя на ниво район.

   Когато се опитахме да представим документите на децата в Район Централен, се оказа че има “голям проблем” с името на едното дете – но това ще е предмет на друга публикация. Внасянето на документите в деловодството на Район Централен ми отне няколко минути (и ако не се лъжа, имаше такса 1 или 2 лева).

   Оказа се, че процедурата в Район Централен отнема 10 работни дни и включва отдел ГРАО, правния отдел и кмета на района. Тъй като ние, родителите, нямаше да сме в България за взимането на документите, бяхме изпратени при нотариус за изготвяне на пълномощно за получаване на документите от майка ми.

   Резултат: 20 минути (без разправиите).

5. Пълномощно за получаване на документи за българско гражданство – необходимо е специално пълномощно, защото поне според Район Централен генерално пълномощно не важало в този случай. След малко обикаляне из центъра на Пловдив намерихме един нотариус, който ни изготви пълномощното за 20 минути, срещу 8.40 лв.
6. Придобиване на документи за самоличност – след произнасяне по нашия случай, Район Централен ни издаде български актове за раждане и на двете деца, включващи ЕГН. Цена – 10 лева на документ.

Документни разходи от българска страна: 168.40 лева за двете деца, или по 80 лева на дете плюс пълномощното за получаване на актовете за раждане.

Обща цена за две деца: 245 лева (при курс около 1.30 лв/$).

Краен резултат: децата ми официално имат и българско гражданство.

Снимката е направена в един от местните паркове. Бялата част от пътя е платното на автомобилната алея, минаваща през парка, а страничните разклонения не са били чистени или осолявани през зимата. Контрастът – поне за мен – е потресаващ.

Като се има предвид, че тази алея не е основна пътна артерия, мога да си представя колко сол е била разхвърляна по главните пътища в продължение на цялата зима, и колко от нея се е полепила по колата ми

Онзи ден получих мейл от зачисленият ми Sales Engineer в Sweetwater.com (откъдето от време на време пазарувам аудио техника) – Hartke предлагали супер сделка само за няколко дни. Купуваш бас-колона (cabinet) HX410 (с 4 10-инчови високоговорителя) и производителят ти изпраща бас-усилвател (head) HA3500, който обикновено се продава за $500, само срещу $40 за доставка! Бързите калкулации ми показаха, че подобен род сделка хич не е за изпускане, но търговците явно доста са я позакършили заради кризата, така че най-нахално си поисках още някои дреболии за около $20, от които имах нужда. Инженерът веднага ми изпрати проформа фактура с добавените дреболии и $0 за доставката на колоната, която си тежи към 32кг. Получих я днес и трябва да изпратя малко детайли на производителя, за да си получа и усилвателя. Ще напиша ревюта след като посвиря малко с новата техника .

Не, не това е тъмната сделка. Реших, че в този случай старият ми комбо-усилвател вече няма да ми трябва, и няма да е зле да го продам, защото даже след две години ползване изглежда почти чисто нов. Досега не бях ползвал craigslist и реших да пробвам първо да пусна усилвателят с обява там, а не по eBay, като разчитах че ще ми се обади купувач от близката околност, който да ми плати кеш, и предаването на стоката да стане на ръка, че да не се плащат излишни пари за доставка.

Вчера пуснах обява с една снимка и почнах да чакам клиентела. Десет минути по-късно получих мейл (с няколко дребни грешки) от човек, който бил заинтересован да купи усилвателя. Веднага започнах да се съмнявам, че се интересува главно от реалният ми e-mail адрес – защото craigslist крие мейл-адреса на продавача само в обявата. След като се получи оферта от купувач, трябва да му пращате мейл от реален адрес. Е, драснах му писмо от пощата, която използвам предимно за такива транзакции, и зачаках. Купувачът не се обади повторно и го отписах като спамър.

Днес обаче получих второ писмо от него. Той в момента живеел в Южна Дакота по работа, бил имал такъв усилвател, но го бил продал като напуснал Ню Йорк, и не можел да намери такъв запазен усилвател на старо в Дакота, защото хората там живеели много по-старомоден и простичък живот. И за това можел ли съм да му пратя името си, адреса си и домашния си телефон, че той да ми изпрати чек за сумата, и след като съм го бил осребрил и прибрал парите, да изпратил някакви хамали (movers) до в къщи да вземели усилвателя и да му го доставели в Южна Дакота.

Човекът ще ме извинява, ако историята му наистина е такава, но аз не смятам да процедирам по този начин.

1. Домашният ми телефон не му трябва, за да ми изпрати чек.
2. Не бих си дал домашния адрес на непознат човек само срещу мъгляво обещание да ми прати чек с реално покритие за нещо, което аз продавам.
3. Това пък с хамалите хич даже не ми и трябва. Кой знае – могат да дойдат и когато ме няма в къщи
4. Друго нещо, което ми направи впечатление, е че купувачът изобщо не се опита да се пазари с мен и да свали цената. Аз искам $300 за усилвател на около две години и няколко месеца, а чисто нов такъв се предлага от Sweetwater за $350 (плюс около $50-60 за доставката) – и главната причина да обявя такава цена е надеждата да го продам локално…
5. Търсенето по името на клиента взе да ми връща някакви препратки към нигерийски измами – верно, в други области, но все пак… тъмни сделки???

Не желая да обявявам никого за онлайн измамник след две разменени писма, но и не съм наивен! Вторият ми мейл към купувача беше, че ако все още желае да купи усилвателят от мен, ще трябва да ми плати с PayPal и после да ме уведоми къде се намира офисът на хамалите му, че да мога да отида и да им оставя пратката на място. В този случай аз мога да почна да приличам на измамник – но в крайна сметка ако няма съгласие и от двете страни, сделката няма да се получи.

А аз очевидно трябва да пиша с големи букви в бъдещите си обяви в Craigslist, че бих работил само с локални купувачи с разплащане в брой. Мислех си, че е логично, но явно има всякакви хора по този свят.

Да видим какво ще ми отговори купувачът ми утре