ВеБ:лог

Всеки може да гласува за новите седем чудеса на природата на адрес new7wonders.com – седем гласа на email адрес. В раздела Европа има и български кандидат – Белоградчишките скали. Аз пуснах глас за тях, както и за Ниагарския водопад, Гранд Каньон и още няколко места, на които или съм бил, или са ми добре познати и искам да посетя някой ден.

На Карибите е като в рай…

Опитвам се да пиша и да наваксвам, ама не става. Предпочитам да се шляя по плажа и да придобивам нови впечатления. А и няма Интернет навсякъде – добре че плажния ресторант, в който обядваме днес, предлагат free Wi-Fi за клиенти Иначе цената е 11 евро на час.

Good times

Това ни очаква в следващите няколко дни . Заминаваме заедно с децата за другия край на Америка – ще ходим да обикаляме по национални паркове и красиви места.

Очаквайте репортажи от мястото на събитието.

За четвърти път съм в Орландо, три пъти съм посещавал Walt Disney World, но никога не бях стигал до Downtown Disney. До тази вечер, когато решихме да прескочим до там с колегите след вечеря.

Инструкциите за намирането на мястото са малко объркани. Има табели на магистралата (I-4), и после като се влезе в самия Disney World, няма табела Downtown Disney при завой надясно на един от първите светофари. Вместо това трябва да се гледа за West Side. Има няколко огромни паркинга на едно ниво – ние си намерихме място на около 100 метра от Cirque de Soleil почти веднага (може би защото беше 8:30 вечерта). Прекосихме улицата и се озовахме в Downtown Disney.

Аз се почувствах почти като на Главната в Пловдив. Да, магазините са с други табели и са доста по-огромни, но чувството е същото. Пешеходна улица, застлана с плочки, с магазини и ресторанти от двете страни, а от време на време отляво се открива гледка към езерото – и може би и някои от парковете, но беше тъмно и не можахме да видим почти нищо. Зоната е разделена на няколко части – West Side, където има няколко кинотеатъра, цирк и доста ресторанти; Pleasure Island – зона, обрамчена с клубове и кръчми; и Marketplace – където има повече занимания за деца. Всичко е отворено до късно и въпреки напредналия час беше почти пълно с хора от околните Disney хотели. Целият комплекс е доста голям – може би няколко пъти повече от Universal City Walk (където май се минахме да заведем децата миналата година). Човек може да се разхожда там, да понапазарува или да седне да вечеря или да пийне кафе или нещо друго в доста многобройните заведения на открито. Сега разбирам защо някои хора идват в Disney World за седмица и изобщо не излизат от курорта и парковете – има толкова неща за вършене и забавления… но ние определено не сме от този сорт почиващи .

Това, което не ми хареса много, бяха малките букви на табелите с правилата, поставени до всеки вход за Downtown Disney. “С влизането си в нашата собственост удостоверявате, че можете да бъдете фотографирани или филмирани от Walt Disney Co и филмите/снимките могат да бъдат използвани с рекламна и/или промоционална цел. С влизането си удостоверявате и че прехвърляте всички права върху тези филми/снимки към Walt Disney Co.” Но не знам какво би могло да се направи срещу това освен човек да ходи да се разправя с мениджмънта и да подписва анекси към тези договори по подразбиране , които явно все повече и повече навлизат в ежедневието ни. Но като се заговорихме с колегите, явно не много хора биха прочели тези допълнителни условия за използване на Downtown Disney…

Изкарахме си хубава вечер и се прибрахме в хотела доста късно… Не знам как ще изтраем дългия втори ден на конференцията ни утре.

Командировка – и то в Орландо, Флорида . Чак не можах да повярвам като се уреждаше – все съм достатъчно късметлия да ме пращат по полярните кръгове на Канада през февруари или пък в градове, които наполовина мязат на призрачни и изоставени. Но този път отиваме с няколко колеги на топло до края на седмицата – ще бъдем на една софтуерна конференция, където ще посещаваме главно сесии с цел обучение. Аз наскоро бях в отпуска и извън града, но определено ще е добре за колегите да сменят малко обстановката, а и искрено се надявам да научим нови неща.

Още при заминаването ни от Buffalo си припомних защо не обичам да летя – да, имахме директен полет до Орландо (което е рядкост за нашето – макар и международно – летище), но аха да почнат да ни качват в самолета, и обявиха, че трябва да сменят херметизиращото уплътнение на едната врата. Наоколо заваляха бъзици – “Тате, защо по лявото крило има толкова налепено тиксо?”, но си изчакахме мирно и тихо да сменят уплътнението, да го изпробват и да ни натоварят.

JetBlue все още държат високо качество на услугите си – кожените седалки в самолета и малкият екран с 36 канала сателитна телевизия все още са в наличност, но в добавка има и 100 канала сателитно радио за слушане. Аз предвидливо се бях запасил с книжка за четене (850 страници трябва да ме изкарат до петък ), но си сложих слушалките с намерение да слушам радио, което обаче се оказа малко умряла работа, защото постоянно трябваше да сменям няколко канала. JetBlue май разбират от това какво биха желали клиентите им, защото контролът за яркостта на екранчето – което е вградено в облегалката на предната седалка – позволява пълното му изключване. Аз оставих навигационния канал, но компанията се е изхитрила и показва реклами през половината време – а картата е само през другата половина. Другата малка мизерия е че може или да се слуша радио, или да се слуша телевизия… което малко ме подразни. Времето ми обаче мина неусетно – предимно в четене. Пилотът се изхитри да навакса близо 45-те минути начално закъснение и ни приземи само 8 минути след очакваното пристигане…

Идвал съм в Орландо и преди, но никога по въздух. Летището е доста голямо, с влакчета между централния и сателитните терминали, но гишетата и паркингът за коли под наем са в него – не трябва да се хваща автобус до никъде другаде. Намерихме си хотела без много разтакаване, настанихме се и с нетърпение зачакахме утрешния ден – първи за посещението ни на STAREast 2008.

На пода в стаята зад мен има два отворени куфара и почти не може да се мине. Купчинки с друг багаж е струпан по другите стаи. Голямата кола е в гаража с отворени врати – товаря десетките дреболийки, които ще ни трябват в следващите няколко дни. Тръгваме на пътешествие за Деня на Благодарността – отиваме на гости у приятели в Richmond, Virginia. По пътя ще спрем за разходка в Washington – децата искат да видят Белия дом и други забележителности на федералната столица.

Този дълъг уикенд е може би най-натовареният от гледна точка на пътуване из страната. Преди малко видях видеорепортаж онлайн, че опашките по летищата и закъсненията на полетите нарастват с прилични темпове. Точно за това ние ще караме. Пък и отдавна не сме го правили.

Може би над 25 милиона съграждани ще гонят полети, а други около 40 милиона ще се качат на магистралите. Поне през нощта няма много трафик .

Остават ми лаптопите и фотораницата и ще се кача да подремна за няколко часа, че смяната по тъмно както винаги е моя . Надявам се да мога да пусна някоя снимка още утре вечер!

* – доста непреводимо съчетание, но май е най-близо до “лудница в къщи”…

Все си мислех, че съм посетил повече от [само] 12% от държавите в света, но сигурно сайтът не лъже. Бърза проверка в Wikipedia показва, че в света има 193 държави, от които аз съм посетил 27 – а 27/193 = 14%, така че методиката им е малко по-различна от тази, която аз бих приложил…

Иначе бройката ни посетени щати в САЩ до момента е 40, като целта ни е да ги докараме до всичките 50+1.

Ще продължа да променям този списък с посещаването на нови държави или щати.

Edit (7/30/08): С последните посещения процентът стана малко по-реалистичен …

Колкото и да не ми се искаше, най-накрая стана време да тръгваме наобратно. Десетте дни се изтърколиха като миг – който обаче ще остави много спомени за “Меден месец 2007″ .

Предишната вечер в разговора с Пламен и Рени стана дума за някакъв остров срещу Jupiter Beach.Виждал съм изхода от магистралата за това градче – което поне според мен се пада най-северната “цивилизована” точка на South Florida Metro Area, но никога не бяхме ходили там. Решихме да тръгнем рано сутринта от Пламен и да спрем на Jupiter, за да се опитам да идем набързо на плаж. Градчето не е голямо и точно се зарадвах, че плажът няма да е претъпкан, въпреки че беше събота сутрин, когато ударихме на камък – доста голям участък от крайбрежната улица беше затворен за движение поради някакъв провеждащ се там маратон. Тръгнахме на север и се озовахме на острова – Jupiter Island. Обстановката на него е съвсем различна от това, което съм свикнал да виждаме във Флорида. Ивицата земя е доста тясна, по нея върви един път с ограничение 25 мили в час, обрамчен от двете си страни с палми и много къщи. Това явно са вили, които се ползват от дъжд на вятър, защото поне 80% от тях бяха с кепенци на прозорците и видимо необитаеми в момента. В продължение на доста мили нямаше достъп до плажната ивица, но накрая намерихме един общински парк – слязохме от колата да видим има ли много хора, но слънцето се беше вдигнало високо и жегата беше непоносима…

Покарахме още малко покрай брега и стигнахме до Jensen Beach – поредното малко градче с плаж. Направихме си няколко снимки на подстъпите към ивицата и нищо повече – жега!

Като тръгнахме обратно по магистралата, трябваше да преминем по един висок мост над плавателния канал, и забелязахме, че под него има нещо като островче, на което можеш да се озовеш до самата вода. Спряхме и там за малко гледки.

Когато решихме да отидем да се снимаме на единия от кейовете – Бо с младежкия си вид и аз помъкнал раницата Канон с окачен Digital Rebel на врата, единият от рибарите ни погледна и ненадейно попита Боряна: “Извинете, вие фотомодел ли сте? Защото ако сте дошли за снимки и ако пожелаете, ще ви дам да се снимате с моите такъми”. И така се получиха снимките с въдиците .

МИсля, че пипнах въдица за може би първи път в живота си и за това съм толкова развълнуван… или просто това е дейност, която изобщо не ми подхожда (а и нямам никакви мераци да ходя за риба).

Докато се натуткаме по плажове и снимки, стана време за обяд, така че наистина потеглихме наобратно в около 2 часа следобед. Почти винаги сме спирали да спим на хотел на връщане от Флорида, но този път решихме да се опитаме да караме нон-стоп – с цел да се приберем рано следобяд в неделя, а не вечерта, както обикновено. Аз изкарах шофьорската си смяна до края на Флорида и легнах да подремна, но не можах да спя много, защото навлязохме в една много сериозна гръмотевична буря. Навън притъмня много въпреки че още беше 5:30, светкавиците взеха да докосват земята от всички страни, а пороят беше като из ведро. Трябваше да намалим скоростта до 30 мили в час, но пак почти нищо не се виждаше напред, затова излязохме и спряхме на една бензиностанция да поизчакаме бурята да отмине. Човек трябва да е разумен в някои ситуации . Като потеглихме там, видяхме че в другото платно е станала някаква сериозна катастрофа – имаше поне една кола с тавана надолу, а последвалото я задръстване се простираше на близо 10 мили. Добре че ние пътувахме в обратната посока.

Спирахме на няколко пъти на места за почивка покрай магистралата, за да подремнем по за час-два, и си пристигнахме благополучно в къщи в 13:30 в неделя. Децата много ни се зарадваха и прекарахме следобеда в показване на снимки и разказване на истории за екскурзията .

Вече няма да се плаша от Флорида през август – наистина е горещо, но се живее. Едно време като живеех в Пловдив, може и по-топло да ни е било, но сега се чувствам малко по-различно. Но нищо чудно следващия път да отидем до Флорида с децата през лятото.

Намерих плажа, за който винаги съм си мечтал!!!

Името му е Haulover Beach и се намира в северната част на Miami Beach, около 100-та улица. Collins Ave (A1A) пресича единият от каналите, които свързват вътрешния канал с океана, по един гърбав мост, и следващите миля и половина преминава през Haulover County Park.

Паркингът е платен – $5 на ден, но това включва произволен брой влизания и излизания (в случай че решите да прекарате горещите часове между 11:30 и 4:30 някъде на сянка и евентуално климатик). Паркира се на слънце – има няколко палми около паркинга, но те в никой случай не могат да предпазят автомобила ви от слънчевите лъчи, така че рефлективен сенник за предното стъкло помага много за поддържане на температура под точката на кипене в колата . Северната част на плажа (най-отдалечената от Miami Beach точка) била отделена за нудистки плаж, но така и не си направихме дълга разходка по плажа и не съм виждал дали наистина е така. Паркът е отворен от изгрев до залез слънце – а часовете на изгрева и залеза за съответния ден са обявени на табло на будката, в която събират таксата за паркинг.

Първото ни посещение там беше след справка с картата и каране около 25 минути в натовареното движение по А1А. Южният вход за парка се пада веднага след като се слезе от гърбавия мост – излиза се вдясно, плащат се $5 на будката, колата се паркира възможно най-близо – в 2 следобяд нямаше много коли на паркинга – и след това трябва да се ходи 5 или 10 минути в зависимост от това колко далеч от паркинга искате да се настаните на плажа. До паркинга има няколко душа със студена вода, както и няколко походни тоалетни. Плажната ивица е обрамчена от доста растителност и дървета, извън които върви асфалтова алея – там може да се кара колело или ролери, ако не е толкова горещо. На всеки 50 метра има пясъчна пътечка между дърветата, която извежда на ивицата.

Признавам си, че съвсем леко ме достраша първия път, когато стъпихме на пясъка на Haulover Beach – наоколо нямаше хора! Първите три или четири спасителни поста в южния край на плажа бяха с кепенци на прозорците и определено без спасители. Най-близките до нас човешки същества беше на около 150 метра от нас – и май бяха някакво семейство (или две) с жени, забулени от глава до пети (при доста вглеждане могат да се различат на горната снимка).

Разпънахме си хавлийките и шезлонгите на плажа и се проснахме на топлия пясък. Мечтата ми е да мога да лежа под слънцето без да слушам глъчки, пляскане на пулове и подвиквания “без коз”, без да ми мирише на цигари, без силна музика от околните капанчета и без килограми боклуци, окупиращи пясъка около мен. По същия начин се чувствах на Силистар през 1996-а година – тогава и там беше тихо и спокойно, но чувам, че сега всичко се е променило.

По едно време се зачудих за какво на плажа има ограждения с жълта полицейска лента, а в далечината забелязах и нещо като голяма клетка. Отидох до там да разследвам и добре че го направих, защото никога не бих се сетил за какво са огражденията. В тях имаше по една малка табелка “Внимание! Яйца от морски костенурки. Играта с тях е федерално престъпление” и още един куп факти за морските костенурки и методите за излюпване на малките. Явно Haulover e един от плажовете, на който костенурките снасят яйцата си, и съответно местните власти им осигуряват защита.

Чухме се с Делевски по телефона – те бяха заели позиция близо до Кейп Канаверал да наблюдават излитането на совалката. Ние с Бо я чухме чак от Маями – на повече от 200 мили от старта. Не видяхме нищо, но усетихме тътена. Репортерите от мястото на събитието потвърдиха, че точно нея сме чули.

При идването ни на същия плаж на следващата сутрин се почувствах едва ли не в райска градина. Водата беше кристално чиста, нямаше вълни, още повече нямаше хора . Една от моите мечти, превърнати в действителност. Ако идеалът ви за плаж е нещо подобно – диво място без хора около вас – Haulover Beach е плажът и за вас!