ВеБ:лог

Напоследък с децата си припомням годините на моето детство – когато нямаше цветна телевизия, компютри и iPod, а само “Не се сърди, човече” и игра на мач и на фунийки по задните улички на махалата… Даже в центъра на Пловдив беше истинско събитие да има паркирани две коли на улицата следобед след училище – и те естествено бяха спряни по начин, който не ни позволяваше да уредим футболното си игрище (състоящо се от четири камъка за врати и една топка) и ни караха да мислим отмъщения от рода на картоф в ауспуха. Няколко години поред пейзажът пред нас представляваше изкоп за подлез, където си играехме на война сред локвите и стърчащите арматурни железа или на “подразни пазача на обекта – “дивото чиче” – и избягай преди да те е пипнал” – защото шамарите си бяха разпространено средство за възпитание. Понякога страдаха съседските прозорци или насадените пред къщата цветя, но винаги си намирахме с какво да се занимаваме след (или преди) училище.

Не, не съм тръгнал да се гоня с момчетата и да плюя фунийки с калема . Изровихме няколко “тихи игри” (board games) – Monopoly и Не се сърди, човече (в САЩ се нарича Sorry) и започнахме да играем с децата вечер. На тях много им хареса, въпреки че не отказват и Star Wars или LOTR на компютъра или GameCube. Когато сме седнали всички заедно пред картоненото игрално поле и хвърляме зарчето по реда си, се чувстваме специално и много по-близки, отколкото когато сме седнали всеки пред своя компютър. Ще проверя за още такива игри, че зимните вечери са идеално време за подобен род занимания.

Да, живеем в XXI век, но някои неща са вечни! Най-вече собствените ни спомени…

Помните ли веселите времена на собствената си младост??

Колкото и да бях запален планинар едно време в България, не съм правил много зимни походи. Може би беше най-вече поради липсата на хубава зимна екипировка или просто не съм бил достатъчно мазохист да вървя часове наред по снега, но съм ходил през зимата на планина много рядко (а нали не карам ски, та интересът ми е нисък по принцип). Но веднъж събрах смелост да се качим на хижа Персенк през зимата – и то заедно с Боряна .

Спомените за това кой месец или коя година е било вече са се поизтрили от паметта ми. Помня, че в Пловдив времето беше меко и слънчево и изглеждаше добре за двучасовия преход по пряката пътека от Орехово до хижа Персенк, която бях минавал само няколко години преди това с Джейсън. Преди 10 години нямаше толкова много информация в интернет и не можех никъде да открия сведения за времето в околностите на хижата. Добре че братовчеда имаше възможност да чуем метеорологичния доклад на хижаря в 9 часа сутринта в деня, в който щяхме да тръгнем. И се засмях – “Температура на въздуха -5 градуса, снежна покривка 1.50 метра”. Погледнах през прозореца – асфалтът се виждаше. Веднага реших, че хижарят е мерил дебелината на покривката сутринта след тежка вечер и е мушнал метъра под ъгъл и сто и петдесетте сантиметра сняг идват оттам .

Read the rest of this entry »

Третото хилядолетие

От началото на третото хилядолетие ни делят само тридесет години — не са много. Те са години, които напълно могат да се вместят в един човешки живот. И може би мнозина се замислят как ли ще изглежда посрещането на Новата 2000-на година. А то ще бъде толкова различно, че на хората, които ще седят тогава пред телевизионните екрани, нашата скромна 1968-а ще се струва безкрайно далечна, отдавна изпратена в миналото.

Впрочем ние винаги подхождаме към бъдещето с нашите обикновени сегашни представи. А тогава, в 2000-ната, телевизионни екрани не ще има. Още към 1980 година ще бъде въведена стереотелевизията. На определени места в домовете ще се проектират триизмерни изображения и зрителят ще има непосредствено пред себе си джунглите на Ориноко или репортаж от Лунната база. Приложението на лазера във фотографията прави още днес възможно получаване на триизмерни изображения в лабораториите. Няма да минат и десет години, и ще трябва да се откажем от сегашните наши телевизионни приемници.

Това ще е най-малкото нещо, от което ще трябва да се отказваме. Ако населението на земята се увеличава със същия темп и ако човечеството не извърши глупостта да се самовзриви в една ядрена война, планетата ни ще посрещне XXI век с население около шест милиарда. Това означава коренно преустройство на голяма част от градовете. Известният архитект Оскар Нимайер си представя бъдещите градове като огромни здания с хиляди жилищни помещения. Но не здания-мравуняци, а постройки, насечени от зелени площи, с игрища и алеи, извисени над облаците, залени от слънце. Зданията ще имат летища по различните етажи за личните автолети на обитателите. Земята с нейните ниско спуснати облаци, дъжд и сняг ще бъде някъде ниско долу. . .

Други архитекти си представят бъдещите градове в няколко пояса. Централната част е за административните сгради, а жителите имат домове в микрорайони, сред зеленината на планините и горите. Така или иначе, конфликтът между човека и големия град е толкова назрял, че той не може да не се реши. Големият град вече донесе свои характерни болести. Шумът и потокът от информация, с които залива своите жители, пренапряга нервната система. Вредните газове и изпарения несъмнено увеличават раковите заболявания. Броят на жертвите от транспорта упорито расте.

Бъдещето е длъжно да се справи с проблема за градовете. Ще бъдат скрити под земята почти всички транспортни средства. Вероятно до 2000-ната година бензиновите двигатели ще бъдат заменени с електрически и в чертите на града ще се движат почти безшумни електромобили. Летищата с техния грохот ще бъдат далеч, железопътните гари може би въобще ще изчезнат, защото няма да има нужда от тях.

А как ще живее човек?

Първо — той ще живее много по-дълго. Вероятно до 1980 година човечеството ще се справи с раковите заболявания. До 1990 година ще стане възможно лекуването на всички сърдечно-съдови заболявания. Това веднага ще отхвърли средната продължителност на човешкия живот над 85 години. Но дотогава вероятно ще трябва да се намерят и ефикасни средства срещу артериосклерозата, защото един свят, населен с бодри артериосклеротици, едва ли ще е много приятен. . . Предполага се, че до 1990 година медицината ще се научи да се справя със старческите изменения в различните органи и да отлага старостта. Вероятно ще се осъществи химически контрол над остаряването.

Вторият въпрос е—храненето. Резервите от плодородни земи на човечеството не са много. Паралелно с облагородяването на пустините, част от които ще се превърнат в градини, хората ще трябва да потърсят и нови източници на храна. Някои от тях и сега се набелязват — отглеждане на растения без почва, култивиране на сладководни водорасли. Морската крайбрежни ивица на много места ще бъде превърната в подводни градини и резервати за развъждане на риба.

Извънредно голямо влияние върху човечеството ще окаже проникването в Космоса. До 1980 година ще има лунни бази, в които периодично ще се сменяват групи учени. До 1990 година на Луната ще има космодрум — база за далечни полети. Дотогава човек вече ще е стъпил на Марс и Венера. Подготовката за пътешествие към по-далечните планети ще отнеме повече време. Преди всичко медицината трябва да осъществи анабиозата у човека — замразяването на човешкия организъм и размразяването му от автомати, за да станат възможни космически полети с практически неограничен срок. Но до 2000-ната година това ще е решен проблем. Както е известно, първият опит за замразяване на човек бе извършен през 1967 година, а тридесетте години до 2000-ната са достатъчно време!

Може би до 2000-ната година ще се осъществи и връзката с разумни същества от други планетни системи. Тази връзка по всяка вероятност ще бъде посредством радиовълни. Ние още не можем да си представим последиците от общуване с извънпланетен разум — те надхвърлят нашето въображение. Във всички случаи връзката ще е с технически много по-напреднали същества. И това е логично. „Другите” ще са започнали отдавна да „опипват” Космоса и за тях ние ще сме извънредно изостанали. Впрочем човечеството още не е подготвено психически и морално за среща с извънземни разумни същества. Даже едно несъмнено загадъчно явление като „летящите дискове” остава вън от обсега на науката и е предмет на спекулации, мистика или подигравки.

Предсказанията на бъдещето, даже основани върху сегашните данни на науката, са нещо твърде несигурно. За учените от началото на нашия век всичко изглеждаше открито и оставаха само няколко дребни неща за обяснение. Знаем какво стана. От дребните факти израснаха атомните гъби, появи се общата и специална теория на относителността, кибернетичните машини започнаха да мислят. 1900-ната година ни изглежда спокойна, безкрайно отдалечена.

Дано и ние не бъдем много изостанали за онези, които ще влизат в третото хилядолетие!

Тази статия прочетох в списание Космос, брой 7 от 1968-а година. Стори ми се интересно. Някои от предвижданията в тази статия са се доказали като истинни, а други ни звучат толкова наивно днес, през 2006-а година…

Как ли ще гледат на нашите предвиждания за бъдещето хората през 2050-а година…

След като професорът ми ни взе от гарата и ни черпи една страхотна закуска с палачинки, се настанихме в хотела, прекарахме няколко часа в спане – бяхме много уморени от дългия път, а и това беше първото ни прекосяване на Атлантическия океан и още не бяхме свикнали с такива дълги пътувания. Хубавото беше, че можахме сравнително бързо да обърнем времето, а не няколко дена след това още да си лягаме с кокошките. Добре че всички хотели си имат едни плътни завеси по прозорците и в стаята беше тъмно. Понаваксахме малко със съня, след което се приготвихме за оглеждане на обстановката. Имахме да отидем до университета да се видим с професора, да уредим някои неща и да се впуснем в търсенето на квартира. Доктор Падос ми беше пратил една пътна карта на Buffalo, по която трябваше да почнем да се ориентираме. Всичко беше ясно като посоки и разположение, но не и като разстояния. Хотелът ни беше точно до южния кампус на UB, а трябваше да отидем до северния. Погледнах на картата и не ми се видя чак толкова далеч. Между двата кампуса вървят автобуси, които са напълно безплатни за студенти (и хора с вид на студенти, както стана ясно малко по-късно), но аз като един новобранец, който още е тъмнозелен и не знае нищо, си мислех, че в рейса ще ми искат студенска карта (която все още нямах) – все пак идвах от България, където всичко се проверяваше. И в резултат на тези мои съмнения решихме да тръгнем пеша – да се поразходим малко и да поогледаме града, където може би щяхме да прекараме следващите няколко години от живота си.

Северният кампус се намира в Amherst, който е предградие на Бъфало. Вървяхме по тротоара на един голям булевард и гледахме еднофамилните къщички, редуващи се една след друга от двете му страни. Спомних си “Едноетажна Америка” и всички други книги за Щатите, които бях чел още преди да стъпим на този континент. Беше ни много интересно – почти никой преден двор не беше заграден. Всичко беше открито и подредено – с окосената трева и подрязаните храсти. Тротоарът се пресича от driveways (моля за помощ за превод на български – това е малкото пътче, бетонирано или асфалтирано, което води от улицата до гаража на съответната къща) на всеки няколко метра. Учудващо всички шофьори ни правеха път с усмивка на лицата в малкото пъти, когато трябваше да пресечем някоя улица. И също така беше учудващо, че не видяхме много пешеходци по улиците. На всеки 5 минути ни около нас профучаваха празните студентски автобуси. Ходихме, ходихме, и крачехме по тротоара, но кампусът все още не се виждаше. От време на време се консултирах с картата – да, бяхме на прав път, но разстоянието се оказа доста по-голямо от това, което се виждаше на хартия. В последствие изчислих, че сме минали към 6 километра – отнеха ни към един час ходене под лъчите на следобедното слънце. Най-накрая минахме покрай табела, която ни приветстваше с добре дошли в северния кампус на университета. Извадих другата карта – университетската – и намерих сградата, където трябваше да отидем. Всяка сграда си има име. От табелата до сградата вървяхм още около 15-20 минути – кампусът се оказа доста огромен. Бях виждал западни университети по Франция и Англия, но този се оказа доста обширен. Оставих Бо да си почива и отидох да си поговоря с професора за някои неща, които трябваше да направя (главно свързани с административни уредби) и за това какви точно класове да запиша и какво той ще изисква от мен като мой съветник. Беше ми много интересно и попивах всичко. В България малко се притеснявах дали ще се оправя с езика, въпреки че съм започнал да уча английски от 6-годишна възрасто, но нямах никакви проблеми. Професорът ми каза откъде да хванем автобуса за връщане и ни увери, че няма да е никакъв проблем да се качим и двамата – нямало да ни искат никакви доказателства, че сме студенти. Заведе ме да ми покаже “офиса” ми – едно бюро в стая, която щяхме да делим с още няколко студента. Пак подчерта, че е задължително да си намерим собствена квартира в близките дни, представи ме на един друг негов студент – грък на име Янис – и отиде да си върши работата. Ние с Бо обиколихме още няколко сгради – намерихме другите сгради, където щях да имам часове, както и някоя и друга библиотека. В библиотеките имаше и компютри, но не можехме да пишем електронни пощи без университетски акаунт. Факултетската секретарка ме приветства с добре дошъл и ми връчи една купчина бумаги с полезна информация – оказа се наистина полезна. Всеки, с когото се заговорихме, се усмихваше и се опитваше да ни предразположи и да ни помогне – явно бяха свикнали със студенти-новобранци. По тези университетски сгради за първи път видях коридори и кабинети без никакви прозорци – нещо непознато за България по това време. Всичко беше организирано логично, имаше достатъчно табели, така че даже и новаците да не могат да се изгубят лесно. След като умората ни надви, се запътихме към спирката. Изчакахме автобуса и наистина никой не ни провери или даже пита дали сме студенти в университета. Прибрахме се в хотелската стая развълнувани и пълни с нови впечатления. Престояха ни интересни дни и месеци!

(продължение)

Както винаги се случва, човек винаги се страхува от неизвестността пред себе си. Може да е най-тривиалното и лесно нещо, но като не си го правил, ти се струва невъзможно, трудно и непостижимо. Така беше и с моите парашутни скокове – след първия се отръсках от неизвестното и се почувствах по-добре. И понеже двете ни седмици не бяха свършили, очакваха ни още скокове. Поне аероклубът имаше бензин за полети…

Някой ни каза, че вторият скок бил по-кофти от първия, защото организмът ти вече знае какво да очаква и сетивата ти са отворени да приемат нова информация. Оказа се, че наистина е така. С всеки следващ скок имах повече канали за възприемане на обстановката около мен по време на свободното падане. Гледах с отворени очи надолу при скок. Спомнях си как се е завъртало тялото ми преди парашутът да ме опъне – целта беше да гледаш към земята, защото ако падаш с гръб, коланите, които излизат от раницата с доста висока скорост, може да те изплющят по врата и после няколко дена да те боли. Почнах да управлявам парашута по-уверено и да се стремя да се приземявам по-близо до старта. На третия или четвъртия скок беше доста ветровито и като си засякох посоката на движение, установих че ме носи към бетонената писта на гражданското летище в Крумово. Тогава нямаше излитащи и кацащи пътнически самолети, но не ми се приземяваше на бетон. Трябваше към три или четири минути да вися набран на коланите в отчаян опит да компенсирам вятъра и накрая се приземих идеално – аз бях на тревата, на около метър от ръба на пистата, а парашутът ми се приземи на бетона и после даже не трябваше да си почиствам купола от треви и бодли, които иначе се залепяха за плата в случай на приземяване на полето.

След няколко скока машините бяха пренаредени и този път аз бях този, който скача първи от целия самолет – седнал на седалката точно до вратата. Установих за себе си, че това е най-доброто място. Седиш си, не зяпаш излишно надолу, като извика инструкторът първа двойка трябва само да стана, да се завъртя на 180 градуса с три крачки, кракът на прага, и скок! Нямаш време да се замисляш и да се плашиш, не трябва да гледаш как другарчетата ти преди теб се губят в бездната. Май ми се случи само два пъти да съм първи в самолета, но тези скокове ми харесаха най-много.

А иначе след първия ми скок настроението в целия лагер се промени изцяло – може би защото моят мироглед се промени. Беше ни много по-весело, постоянно се закачахме и си разправяхме истории за скоковете ни. За това как някой не искал да скача и се бил запънал с двете ръце и двата крака на вратата и не искал да скача. Инструкторът го успокоил с благи думи: “Няма, моето момче, недей щом не искаш” и в момента, в който нашия герой се отпуснал да се връща на пейката, така и не разбрал как се озовал извън вратата. Но от личните ми преживявания като че ли беше по-добре да се скочи от самолета след като веднъж е излетял – на един от скоковете нашата машина излетя, набра височина, направи два-три кръга, и точно когато очаквахме да отворят вратата, Шогуна се показа от кабината и каза, че времето се е променило и няма да можем да скочим. Приземяването хич не беше лесно… самолетът друсаше много. Оттогава разбрах защо инструкторите ни хвърляха със собствения си парашут на гърба им и след като десетте зайци вече летяха надолу, и те си скачаха да се приберат на старта вместо да се кандилкат в Антоновката надолу.

Понеже бяхме доста хора и почнаха да ни се събират доста скокове, започнаха и особените приземявания. Още на първия скок единият от момците успя да се приземи точно на равния покрив на столовата на аероклуба. Втори се приземи в преждеспоменатия отходен канал на свинефермата. Друг колега падна в митническата зона на гражданското летище и инструкторите трябваше да ходят да се разписват за него. Едно друго момче, от по-леките, се остави вятърът да го издуха чак до ракетното поделение и после трябваше да пише обяснения какво е видял и какво не . Като цяло май ни бяха обучили добре, защото нямаше сериозни произшествия по време на скоковете. Само единият от колегите, който все се правеше на мъж и на много сведующ по всички въпроси, успя да се изхитри да си счупи и двата крака при приземяване – според мен просто защото не е спазвал инструкциите за контакт със земята. НИкой не успя да се приземи на някое дърво или на жиците на далекопровода, макар че някои от нас се опитаха…

Не мога да не си спомням с умиление за автопарка на аероклуба. Возилата бяха събрани от кол и въже. Имаше един камион ГАЗ, с който носехме парашутите и брезентите от залата до старта. Единият ден, когато натоварихме камиона след края на скоковете, той отказа да запали. Ръководството не закъсня със заповедта: “Бутайте!!!” И ние какво да правим – почнахме да бутаме. Бутаме, бутаме, бутаме – не ще да пали и туйто. Чак като го добутахме до залата, шофьорът се сети да провери дали има бензин. И наистина нямаше . Другата кола беше един джип УАЗ, ама от най-старите, с кръглите фарове, без покрив и врати. Използваха го да събират парашутистите по полето след приземяване. Веднъж точно стигна УАЗ-ката до мен, и загасна. Няма стартер, а пак “Айде момчета, бутнете малко да запали!” То хубаво да бутаме, ама след скок си си събрал парашута и вървите пред себе си надве-натри и изобщо не е удобно да се бута кола. Ама какво да правим – бутай пак. Джипката беше много hi-tech и даже нямаше ключ за запалване, а се палеше с кламер. Но върхът беше, когато трябваше да бутаме и самолета. Не, не – не за да запали . Трябваше да го добутаме до бетонната стоянка до хангара и да го завържем за едни халки в земята, че да не го отнесе вятъра.

И понеже след първия скок почнахме да имаме повече свободно време, а и напрежението понамаля, само се чудехме с какво да си уплътняваме незаетите часове. Оттам знам играта ‘магаре’ – единият отбор прави едно магаре от тела, а членовете на другия се засилват и скачат върху магарето. Точка се отбелязва, ако магарето не издържи и се срути на земята. Още се чудя как не успяхме да си натрошим гърбовете. Ама тогава всичките там да сме били по на 16-17 години – лесно е като си млад.

Инструкторите стоически понесоха всички несгоди заедно с нас. Да, за тях парашутните скокове си бяха удоволствие и ежедневие – още помня как единият от тях се приземи точно на ръба на брезента, разкопча сбруята и викна на колегата си “Абе, я ми скатай парашута, че аз трябва да бегам в Пловдив на зъболекар” все едно че е слязъл от колело. Шогуна, Ганчо, Дядката, Емо, Киро Захариев… още помня имената и образите. Доктор Еленкова, която видях няколко години по-късно и в поликлиниката до нас в Пловдив – имах нужда от някакъв преглед, но тя като ме видя и позна, направо ми слежи печата с думите “А, ти си наше момче, парашутист.”

С една дума – good times! Отпуснахме се след първоначалния стрес и си прекарахме много добре. Научихме нови умения, свкнахме с нещо ново – и минахме през изпитанието. Единственото нещо, за което съжалявам много, е че тогава нямах възможноста да взема фотоапарат там и да снимам (било то и на черно-бяло филмче) . Да, имам доста спомени и образи в главата, но ми се искаше да имам и снимки. Оттам ми останаха някои добри приятелства – Пешо Русев, Сашето, оттам помня и Мишинев. Беше преди доста години, но спомените са живи.

Не знам дали сега бих скочил пак с парашут. Кой знае… може пак да си припомня някой ден!

(продължение)

Ето че дойде и дългоочакваният ден – денят, когато за първи път в живота си щях да изпитам нови чувства и преживявания. Денят на скока.

Разказването на парашутни смешки, вицове и черен хумор от рода на “Парашутист пита инструктора: ‘Какво да правя, ако не ми се отвори главния парашут?’ ‘Отваряш запасния.’ ‘Ами ако и запасният не се отвори?’ ‘Почваш да махаш с ръце, опитвайки се да летиш.’ След ден се провеждат скокове. Инструкторът е пуснал всички и е затворил вратата на самолета. Изведнъж чува някой да чука по нея. Отваря и гледа ученикът маха с ръце и с червено лице крещи ‘А сега какво да правя???’ “ беше секнало преди два дена. Всички се бяхме замислили за предстоящия ни първи скок. Теорията е едно, а практиката – нещо съвсем различно въпреки уверенията на инструкторите ни, че не било нищо особено. Да, като имаш няколко хиляди скока зад гърба си, тази дейност не е нищо особено, съгласен съм. Но ние бяхме зайци. Бяхме уверени, че инструкторите са ни вляли максимално количество знания в главата за малкото дни, в които се занимавахме от изгрев до залез само с това, но въпреки това си имахме едно наум. В деня преди скока си скатахме парашутите – по-внимателно отколкото преди – и ги подредихме в парашутната зала. Всичко беше готово.

Аз лично се събудих в 5:30 сутринта. Прозорецът на бараката беше отворен над главата ми. Лежах и си мислех за смисъла на живота. Попивах всички миризми отвън, чувах какви ли не звуци – неща, които преди не съм забелязвал. Коремът ми се беше свил в очакване. Този ден пропуснахме закуската – било противопоказно за новаци като нас. Минахме последния медицински преглед (който включваше и проверка дали някой е употребявал алкохол в последните 24 часа), натоварихме парашутите в ГАЗката и се отправихме към старта. Помня, че бях втора или трета машина – самолетът побира 10 парашутиста + инструктора, а ние бяхме доста повече, така че ни бяха разпределили по машини. Налягахме по тревата и се загледахме в небето – да видим как ще се представят другарчетата. Преди да се почне с хвърлянето на парашутисти, инструкторът от първа машина хвърля един купол от парашут през вратата да види какъв е вятърът и двамата с пилота да определят къде точно да хвърлят двойките. Всяка машина беше наредена по двойки – по-тежкият скача пръв, вторият скача няколко секунди след него и после самолетът прави кръг и инструкторът пуска следващата двойка.

Дойде редът и на нашата машина. Сложихме парашутите – основният (ПД-47) на гърба, запасният отпред на корема. Затегнахме сбруите и се строихме за преглед. Шогуна лично мина да провери добре ли са затегнати коланите на всеки от нас. Сбруята има два колана, които обхващат бедрата на парашутиста, оттам нагоре вървят два колана отпред, които се захващат с друга тока пред гърдите, а раницата е отзад. Дадоха на всеки от нас да хване парашутното въже в ръка и в редица по един се отправихме към самолета. Скачаше се от Ан-2 – този двуплощник е много удобен за обучение на парашутисти, понеже може да поддържа ниска хоризонтална скорост и е по-лесно за начинаещите скачащи. Със зор се качихме в самолета (вратата е доста високо) и насядахме по пейките. Ан-2 събира 10 парашутисти плюс инструктора. Вратата се пада в задната част на самолета, отляво по посока на движението. Между нея и пилотската кабина има пейка за четирима, а от срещуположната страна сядат шест човека. Инструкторът се разполага на една сгъваема седалка на задната стена на салона. Затворихме вратата и самолетът тръгна към старта. Почнах да усещам как кръвното ми налягане се качва лека-полека. Самолетът има илюминатори, но през тях не се виждаше почти нищо. Аз бях първи парашутист от трета двойка и мястото ми се падаше точно срещу вратата. Можех да наблюдавам висотомера, който беше завинтен над самата врата. Самолетът спря за секунда, форсира двигателят и се засили по пистата. След няколко секунди вече бяхме във въздуха. Аз бях летял само веднъж преди това – София-Париж и обратно, на голям самолет, така че чувството не ми беше съвсем непознато, но никога не се бях качвал на толкова малък самолет. Погледът ми беше прикован в стрелката – 100 метра, 200, 300… По принцип щяха да ни хвърлят от около 800 метра, но май се качихме на 1000. Шегунов, който пилотираше, се подаде от кабината – вратата между нея и салона беше отворена – и извика на Дядката, нашия инструктор: “Готово!” Дядката се надигна от сгъваемото си столче и отвори вратата. Аз бях точно срещу нея, както вече казах. Помня като че ли беше вчера каква беше първата ми мисъл като видях какво ни чака: “Какво, аз? От тук? Вън? НЕЕЕЕЕЕЕЕЕ!”. Обърнах се настрани и се вкопчих в дръжката зад мен. Инструкторът се показа навън да огледа обстановката. Ясно виждах как бузите му плющят от въздушната струя. Над вратата имаше и скоростомер, който показваше около 100 км/ч – пилотът беше намалил. Дядката се изправи, огледа жълтите ни лица и най-сериозно ни попита:

- Момчета, носите ли си билетите?

- ?!?!? – отговорихме му всички ние.

- Ааа, нямате билети значи. Я всички вън тогава! Първа двойка!!!

Когато инструкторът извика номера на двойката ти, трябва да станеш от пейката и да се добереш до вратата. Парашутните въжета са окачени за стоманеното жило, опънато под тавана на салона, малко след излитането. Инструкторът блокира вратата докато не стане време двойката да скача. Тогава първият застава на вратата – левият крак изнесен на прага, десният носи тежестта, цялото тяло присвито леко напред, двете ръце положени върху малката раница със запасния парашут, като вътрешната страна на дясната китка трябва да се опира на халката за отваряне на запасния парашут. Когато инструкторът те тупне по рамото и извика “Скок!” в ухото ти, трябва с едно единствено движение да се изстреляш през вратата (и то без да се оттласкваш много нагоре с левия крак, че може и да се забършеш в опашните плоскости на самолета). Ако инструкторът те види, че се колебаеш, трябва само да сложи дясната си ръка под раницата с парашута и съвсем лекичко да я вдигне нагоре – и парашутистът излита като тапа.

Първата двойка застана пред мен. “Скок!”, потупване по рамото – и гледаш как другарчето изчезва надолу. “Скок!” – и другия от двойката му след него. Самолетът описва кръг и идва ред на следващите…

- Трета двойка!!!

А, това сме ние със Сашо. Надигам се от седалката и правя две крачки до вратата. Ръцете ми са изтръпнали от вълнение – истинско и неподправено. Пулсът ми сигурно е 200 удара в минута, кръвното ми гони 200/140, а адреналинът шуми в ушите ми. Левият крак на прага, поглед надолу, мисъл “Няма мърдане – това е!”, секунди на напрегнато очакване, “Скок!!” и тупане по рамото и…

Изобщо нямам спомени от трите секунди свободно падане, които ти се отпускат с принудително отваряне на парашута. Помня как тръгнах напред през вратата, а в следващия миг видях самолета на няколкостотин метра от себе си. Бърз поглед към купола над главата ми, за да се уверя, че си е на мястото и няма прехвърлени върви през него, и после КЕФ. Истински и неподправен! Увиснал във въздуха на няколко колана, падането ми забавено от няколко квадратни метра копринен плат и няколко въжета. Няма вятър – ти се движиш с него, така че около теб е абсолютна тишина. Насаме си с мислите си и с адреналина от скока. Другарчето от двойката се разкрещя някъде над мен и аз му отговорих. Отдолу се развикаха и колегите от предишните двойки. Покрещяхме си минута-две и трябваше да се завърнем към суровата реалност – подготовката за приземяване. Хвърлих поглед надолу да видя накъде ме носи вятърът. Добре – отдолу всичко е равно, не летя към комина на КЦМ-то, столовата на аероклуба или отходния канал на близката свинеферма. Пробвах се да управлявам парашута – получаваше се точно така, както ни бяха казали. Земята почна да се приближава. ‘Какво казваше инструкцията? Поглед напред, краката един до друг и стегнати, управлявай купола така, че да неутрализираш вятъра. Ако не знаеш накъде те духа, протягаш краката си леко напред, набелязваш си ориентир на земята и определяш посоката и по възможност скоростта. Дръж погледа напред, земята наближава, но не знаеш къде точно се намираш.’ Още малко, няколко секунди, удар, приклякане – и сме се приземили. За по-голяма сигурност и точно според препоръките след като приклекнах даже и легнах на гърба си. Парашутът взе да точи върви по полето, скок обратно на крака, хвани едната връв, преметни я през купола и го угаси. Бях запомнил учудващо количество материал. Ама няма как да е по друг начин, когато животът ти зависи от това…

Изправих се. Полето миришеше на лято. Слънцето прежуряше пожълтялата трева. Скочих! И оживях! А на всичкото отгоре като че ли взе леееекичко да ми харесва. Набрах купола на парашута и вървите пред себе си и тръгнах към старта. УАЗ-ката на аероклуба ни гонеше да ни прибира из полето един по един. На лицата на всичките ми другари имаше един такъв особен горд израз. “Направихме го! И не е толкова страшно! Кога ще скачаме пак??”

(следва)

Лятото на 1987-а. В края на август бях на лагер на море – на Созопол с една от френските групи на майка ми. Тогава обажданията до цивилизацията, т.е. до Пловдив, бяха свързани с чакане пред някой от междуградските телефонни автомати в града , така че се обаждахме доста рядко. Но когато успях да се добера до телефон и да говоря с баба ми в Пловдив, тя ми каза, че се е получила сериозна призовка от военните, които ме били викали да се явя след няколко дена пред училище Лиляна Димитрова. Щяло да има глоби и наказания и не знам си какво още. Понеже все още си беше комунизъм, си стегнах багажчето и на уречения ден се явих пред Лиляната.

Мислех си, че военните ме викат за някое глупаво мероприятие или еднодневно обучение. Но това, което ми казаха там, не очаквах. “Вашата група сте подбрани за парашутисти и тръгвате на двуседмичен лагер в аероклуба, където ще ви обучаваме на парашутно дело и след някой и друг ден ще скачате от истински самолет.” Честно да си кажа, това ми дойде като гръм от ясно небе. Никога не бях имал желание да ходя да скачам с парашут, но явно щеше да се наложи. Натовариха ни на един Чавдар и ни закараха до аероклуба в Крумово да ни настанят по бараките. Никой от нас младежите не очакваше подобно приключение и изобщо не се бяхме подготвили за двуседмичното пребиваване далеч от къщи. Още помня особените трели в стомаха ми когато рейсът влезе през главната порта на аероклуба. Той приличаше малко на военно поделение. Строиха ни в две редици и отнякъде се появи един набит човек, който взе да ни заповядва наляво-надясно – “вие ще спите в тази барака, а вие – в онази”. Показаха ни столовата, санитарните помещения и после ни заведоха да хвърлим по едно око на хангарите и пистата. Обещаха ни, че след като се наобядваме ще ни закарат с автобуса до Пловдив да си вземем багаж за две седмици и на другата сутрин – сборно място на автоклуба и обратно в Крумово. Така и стана.

Раздадоха ни униформи – от онези старите, сивите, за военно обучение. Дадоха ни и по един чифт парашутни обувки – доста високи, че да обхващат глезена, и с равна подметка. И обучението започна още от първата сутрин. Половин ден теория – как работи парашутът, какво може да се случи на парашутиста, как да избягваме или да се справяме с опасности във въздуха. Следобяд – физическа подготовка (доста обиколки на плаца на бегом и прочее) и парашутна подготовка… Щяхме да скачаме с парашут ПД-47. Според набития човек, който се оказа Христо Шегунов – началник на парашутната подготовка в авиоклуба, парашутист и пилот – този парашут бил абсолютно сигурен и безотказен при отваряне, точно подходящ за новаци като нас (защото думата “тандемен скок” не влизаше в речника на инструкторите…). Минусът на ПД-47 бил че доста друса при приземяване – физическият ефект беше приравнен към “скок от метър и половина” с уговорката, че като скочиш от фиксирана структура с такава височина тялото ти инстинктивно знае кога да се подготви за удара в земята, а като падаш от 800 метра нямаш това предимство. Така че започнаха да ни подготвят за това. На плаца имаше три площадки – с височина 50 см, 1.50 м и 2.20 м (наречени първа, втора и трета площадка). Първата служеше главно за трениране на излизането от вратата на самолета. Втората – за отработване на приземяването. Около нея се виеше кръг от млади парашутисти, които един по един се качваха, чакаха инструкторът да подаде команда и скачаха отгоре върху пясъка. Може би сме скочили по няколкостотин пъти от втора площадка, но се научихме да се приземяваме – погледът напред (не надолу, защото човек придобива чувството, че земята се приближава към него със скоростта на експресен влак), краката събрани един до друг; в момента, в който ударят земята, се прикляка толкова дълбоко, че задните ти части да се допрат до петите ти, и ако се наложи – претъркулване назад по гръб, след което трябва веднага да се стане и да се угаси куполът на парашута с някоя от вървите, защото ако се надуе с въздух след приземяването може да започне да влачи парашутиста из полето… Само веднъж ни накараха да скачаме от трета площадка и то защото нещо вбесихме инструктора – беше си мъка да скачаме от толкова високо. До площадките имаше едни железни рамки, на които имаше окачение сбруи от парашути с имитация на вървите, качващи се към купола. На тях тренирахме управление. Сбруята обхваща цялото тяло на парашутиста, а от нея към купола тръгват 4 колана, които завършват с D-образни халки с по 6 въжета на всяка от тях, които вървяха към квадратния купол на парашута. Правилото – провираш пръстите си в двете халки на тази страна, на която искаш да завиеш, и ги придърпваш надолу, Това изважда купола от равновесното му “водоравно” положение, въздухът започва да излиза изпод купола и цялата система парашут-парашутист започва да се придвижва в тази посока. Пример с две думи – ако се опънат двете предни халки, парашутът придобива хоризонтално движение в посока напред.

На втория или третия ден ни раздадоха и по един парашут и започнахме да се учим да ги скатаваме в раниците. Тъй като куполът с вървите е дълъг към 15 метра, необходими са двама човека за скатаване на един парашут. Оттогава сме нещо като кръвни братя с Петър Русев – все пак поверяваш живота си в ръцете на някой друг. Сгъването на парашутите се извършваше на едни брезентови платнища, проснати на земята – стъпка по стъпка, и за всяка стъпка е необходима команда от старшия по сгъването – “Операция едно – прави!” Нас ни ръководеше Кирил Захариев, който е заслужил майстор на парашутния спорт или нещо такова. По онова време да е бил на 50-60 години, но това не му пречеше да скача или да обучава младоци като нас. Всеки парашут си има сериен номер и след като се приключи със сгъването на един, се подписваш на специално място, че ти си си сгънал парашута лично, и започвате да скатавате парашута на партньора. Мислех си, че парашутите са нещо много сложно. Тези бяха пределно прости – куполът и вървите се сгъват по строго определен начин в една раница с четири капака, които бяха свързани с ластици към гърба на раницата. Когато готовият “пакет” се сложи в нея, първо се затварят долния и горния капак, а върву тях – левия и десния. Долните капаци имаха едни особени калкични, а горните имаха дупки – дупката върху халкичката и в нея влиза по един метален щифт. Трите такива щифта се свързват с едно метално въже, горния край на който е прикрепен към парашутното въже. То е завързано и към една халка в центъра на купола с помощта на една специална връв, която се къса при усилие 25 килограма. Понеже бяхме още съвсем зелени, а трябваше да правим първите си скокове сами, парашутите ни щяха да се отворят автоматично – парашутното въже е дълго към десетина метра и завършва с една халка, към която се прикрепя един карабинер. Карабинерът се прикрепя към едно метално въже в самолета, което наподобява малко дръжката за правостоящи в градския транспорт. Точо преди скока карабинерът се закача към самолета и когато парашутистът скочи, парашутното въже се опъва, издърпва металните щифтове и ластиците отварят капаците на раницата. Въжето издърпва целия купол и вървите му и когато те се опънат, специалната връв се къса, въжето остава вързано за самолета, а парашутистът тръгва надолу с напълнен с въздух купол. И кефът започва тогава .

Обучението ставаше все по-сгъстено и по-напрегнато. Един ден изкараха самолетът на старта и направихме практическа тренировка на подреждането по пейките в самолета и “скок” от вратата. Научихме, че ПД-47 тежи към 18 килограма, а има и запасен парашут, който се слага отпред и добавя още 7 кила към тежестта на екипировката. Заканите на инструкторите да ни изкарат да правим обиколки на плаца на бегом с двата парашута по нас или носейки пружините от леглата си въобще не изглеждаха толкова невъзможни… След още теория – какво да правим ако вземем да падаме към отвора на комина на КЦМ-то, който беше на около 6 километра от старта, бяхме почти готови за съдбоносния ден. Денят на първия ни парашутен скок.

История на фотографията…

Това е първият ми личен фотоапарат.

Подарък от родителите ми за петнадесетия ми рожден ден. Все още е жив и здрав и трябва да се пробвам да направя някоя и друга снимка с него, да видя дали ще си припомня младините. Апаратът е на 20 години и нищо не му е счупено – нищо чудно, като се има предвид че е Made in USSR и братушките са го направили изключително здрав, устойчив и … тежък. Сигурно ще се намери и за него отделение във фотораницата, което обаче ще я направи по-тежка поне с кило . Определянето на скоростта и блендата са чисто механични. Фокусирането има cheat (въпреки че апаратът не е огледално-рефлексен) – вижда се една жълта точка във визьора, където обектът, който се опитваме да фокусираме, се вижда двоен ако не е на фокус. Апаратът разполага с механичен светломер. Пренавиването на филма след изщракването му е ръчно. Обективът му е сменяем (макар че не знам с какво) и си има истински пружинен таймер за самоснимачка. Изобщо няма батерии, които могат да свършат, или нещо друго фино, което може да се счупи. Като държите този ФЭД-5 в ръка, имате чувството, че ще можете успешно да го използвате и като средство за самозащита .

Преди няколко години, като си бяхме в България, бях решил да потърся някои и друг стар български филм на видеокасета. Не помня вече по какъв повод, но попаднах на Руския пазар в Пловдив. И там една мома опънала видеосергия с доста касети с филми, изложени на едни големи стелажи. Позяпах малко, но реших да не си губя времето, а просто да попитам момичето дали има български филми и започнах разговор:

- Добър ден.

- Добър ден.

- Извинете, продавате ли български филми?

- Да, господине, не виждате ли ей онези двата стелажа, че са пълни с български филми.

- Не, госпожице, гледах там и не видях. А кои точно филми предлагате, моля?

- Ами как кои – от най-добрите: Спайдър-мен, Умирай трудно, други такива…

- А, на мен не ми трябват такива – това са си американски филми с български превод. (Тук бях погледнат умно и изненадано.) Нямате ли стари български филми като “Топло” или “Опасен чар”?

- Не, господине, те не се продават добре и за това никой не ги предлага.

Така си и останах без български филми тогава. Добре че в последствие можах да си намеря някои. Та за този вид пазарна икономика върви реч – като не се търси нещо от масата хора, никой не го преиздава и продава и затова ценителите си намират други начини да се снабдят с такива класики… Сега положението с такива филми е по-добре, доколкото съм чувал.

Един от моите приятели днес ми спомена по Скайп, че вечерта в Пловдив щял да се проведе концерт по повод 30-годишнината на Хора на Пловдивските момчета. Аз изкарах в него към 8 години. Помня как през 1996-а празнувахме 20-годишнината с един концерт в Профсъюзния Дом и как телевизията нещо огелпи заснемането на началото на самия концерт, така че след като приключихме с бисовете и овациите, същата тази Стефка Благоева, която тогава беше главен художествен ръководител, се изправи пред ръкопляскащата зала и заяви “Моля ви, нека повторим пак началото на концерта заради телевизията.” И си излязохме момчетата от сцената и пак влязохме с бодри стъпки. А залата продължаваше да ръкопляска . Какво ли е било този път? Сигурно пак незабравими спомени за присъстващите.

Осемте години, които изкарах в юношеската формация (защото бях голям балък да се откажа от пеене в този хор, когато бях четвърти клас и бях приет, и после изпуснах най-славните години), са свързани с много спомени. И доста пътувания – до Португалия, до Швеция, до СССР, тук-там из България. С това, което научих за пеенето от всичките ни ръководители – Стефка, Теодосия, Велина, Аврам, Деси, Юлия. И с много приятели – Антон и Владо Ночеви, Аспарух, Рашко, Пенков, Гънков, Сашо Казанджиев, Петър Чемишанов, Пешо и Борко, Венци и Николай, Съни, Станьо, Бойко, Венко, Славчо Кмета, Велизар. Брат ми Евгений също беше част от хора. Не мога да си спомня всички имена във вълнението си сега – простете ми. Благодаря на всички за приятните преживявания и емоции. И обещавам че скоро ще си преровя снимките да видя какво ми е останало и ще увековеча някои от историите с Хора на момчетата за поколенията!

Новината и малко информация за хора.